Чтение онлайн

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.

— За Пиа! — казва той.

— За Пиа! — повтарят останалите в хор и после всички пият.

— Сега — казва чичо Паоло, — ела да видиш тортата си.

Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове — юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички — донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.

Огромна е — три реда розова и бяла глазура, водопади от тъмнолилави орхидеи и — не мога да не се ухиля — разноцветни „Скитълс“. Ахвам и плясвам с ръце, изгубила дар слово от възторг. Останалите също започват да ръкопляскат, а готвачът Жак се покланя

дълбоко, преди да започне да сервира.

Получавам първото парче и се захващам с него. Вкусвам го и се мъча да ям по-бавно, за да се насладя на всяка хапка. Лайм, ванилия и сметана… Заклевам се, че никога няма да ям нищо друго — нищо не може да се сравни с това!

— Честит рожден ден, Пиа! — провиква се някой зад мен и всички повтарят тези думи след него. Родителите ми ме прегръщат, после чичо Антонио и чичо Паоло, леля Бриджид, която управлява медицинския център, леля Ненин, пазачът на менажерията чичо Джонас, старият чичо Смиди, който без да иска си слага бастуна на крака ми, а след тях и още десетки други. Всеки иска да ме прегърне, дори тези, с които говоря рядко — хората по поддръжката и лаборантите.

Чичо Антонио започва да мърмори и ме издърпва от всички точно когато водопроводчикът Мик с широка усмивка пристъпва напред за прегръдка. Той ни се разкрещява възмутено, но чичо Антонио не му обръща внимание и ме повежда към широката, покрита с плочки площадка, на която обикновено слагат маси за хранене навън. В средата расте огромен бразилски орех — стволът му се издига на трийсет метра, а короната му е като огромен чадър. Около него горят факли, а в основата му седи слаб, покрит с лунички лаборант със сиди плейър в ръце. Изглежда позаспал и чичо Антонио го ритва по крака.

— На рожден ден сме, Оуенс! Пускай музика или ще те изпратя цял месец да чистиш менажерията!

Оуенс бързо натиска едно копче и от двете големи тонколони се разнася музика. Мисля, че този вид музика се казва джаз. В Литъл Кейм не слушаме много музика. Чичо Паоло казва, че ни е чужда и ни отвлича от истинската ни работа. Музиката изпълва слуха и вените ми и дори пламъците на факлите като че ли се полюляват в такт с нея.

— Може ли един танц? — пита чичо Антонио и се покланя ниско.

Смея се.

— Не мога да танцувам!

— Нека ти покажа! — Той ме завърта в кръг и аз не мога да спра да се кикотя, толкова е глупаво. Но след малко към нас се присъединяват и други и вече не се чувствам толкова глупаво. Майка ми танцува с чичо Паоло и после с баща ми. Леля Бриджид танцува с чичо Джонас. Готвачът танцува с перачката. Скоро почти всички танцуват, но внезапно осъзнавам, че някой липсва.

— Къде е онази доктор Фийлдс? Не прилича на човек, който би пропуснал парти.

— Тук съм — казва някой, обръщам се и виждам, че е застанала зад мен. Облякла е много тясна червена рокля, която започва ниско и завършва високо. Краката й са дълги и носи червени обувки на страшно високи токове, с които аз бих паднала по лице, но тя се придвижва около мен с лекота.

— Може ли един танц? — пита тя.

Взирам се в нея, докато чичо Антонио накрая казва:

— Хм. Да, с удоволствие.

Той слага ръка на кръста й и я придърпва към себе си. Тя се засмива и нагласява ръцете му така, че да води танца. Трябва да призная, че когато танцува, не е никак непохватна. Отивам до масата, наливам си чаша пунш, облягам се на бразилския орех и гледам как двамата се въртят в кръг. Луничавият лаборант Оуенс стои на няколко метра от мен и запелтечва нещо, което звучи като покана за танц, но аз сбърчвам нос към него и поклащам глава. Танц с Оуенс? Виждала съм го да си чопли носа, когато мисли, че никой не гледа и няма начин да позволя да ме докосне.

Той се изчервява и започва съсредоточено да си играе с радиото.

Чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват като пламъци близнаци. Не съм сигурна дали ми е приятно

да танцува с нея, но все едно те са изумителна гледка. Забелязвам, че и други им се възхищават. Има нещо между двамата, което не мога да назова, светлина в очите им, когато се погледнат. Не е светлината, която виждам в очите на майка ми, когато погледне баща ми. Мисля си за Алекс и Мариан и се чудя дали не е любов.

Любовта не е нещо, което чичо Паоло и другите учени поощряват, макар че дори те не могат да спрат флиртовете, които се случват между някои от по-младите членове на Литъл Кейм. Спомням си какво ми каза веднъж чичо Паоло за любовта:

— Тя е феномен, Пиа, но е опасна. Виж например Алекс и Мариан. Любовта те прави слаб. Разсейва те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

— Коя цел? — попитах.

— Новата раса. Всичко е заради нея, Пиа. За мен и теб тя е всичко. Другите… те могат да си играят на любов и романтика. Но ние двамата имаме работа за вършене и не можем да си позволим да бъдем разсейвани.

Тогава се почудих дали това не е причината да няма момчета на моята възраст в Литъл Кейм. Оуенс е може би най-младият човек освен мен, а сигурно е на почти трийсет. Пристигнал е в Литъл Кейм като едва прохождащо дете, заедно с баща си Джейкъб Оуенс, един от биолозите ни, и за мен винаги е бил слабо, луничаво момче, което си чопли носа и през повечето време играе покер с пазачите. Няма опасност да ме разсее.

Докато наблюдавам как чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват и се смеят, се чудя дали не са влюбени. При тази мисъл, кой знае защо, се натъжавам… и малко завиждам. Странно. Любовта не е нищо друго, освен повишени нива на допамин, норепинефрин и други химически вещества. Но начинът, по който светва лицето на чичо Антонио, докато танцуват… Чудя се какво ли би било да се чувствам така. Да позволя на химическите вещества на романса да надделеят поне замалко.

После си спомням, че съм безсмъртна и че тялото ми не функционира като телата на всички останали. Кой знае дали изобщо мога да изпитвам любов?

Докато гледам втренчено танцуващите хора, си пожелавам тази нощ да продължи завинаги. Всички са изпълнени с необичайна за Литъл Кейм жизненост и по лицата им има повече усмивки, отколкото съм виждала някога. И все пак, докато ги наблюдавам, съзнавам по-силно от всякога, че не съм като тях. За тези смъртни хора рождените дни са един вид обратно броене към края, тиктакащ часовник на намаляващия живот. За мен рождените дни са резки в безкрайната линия на времето. Ще се уморя ли някой ден от партитата? Ще изгуби ли рожденият ми ден смисъл? Представям си как след векове, може би на 300-ия си рожден ден, ще си спомням седемнайсетия. Как би било възможно да бъда щастлива, като си спомням светлината в очите на майка си? Бързината на стъпките на чичо Антонио, когато танцува? И как баща ми стои отстрани и се усмихва загадъчно и разсеяно?

Сцената се променя и размива във въображението ми. Тези хора, които познавам през целия си живот, изчезват като изметени с невидима метла. Дворът е празен и гол, покрит с гниещи листа. Представям си Литъл Кейм изоставен — всички са мъртви и вече ги няма, а в сенките съм останала само аз.

Завинаги.

Не. Няма да се случи така. Никога няма да бъда сама, защото с мен ще има и други безсмъртни. Ще имам някой, който ще ме гледа така, както чичо Антонио гледа Хариет Фийлдс, само че ще ме гледа така през вечността. Стомахът ми се свива от копнеж. Искам да изтичам при чичо Паоло и да поискам да ми каже тайната на Имортис, да го помоля да започне процеса по създаването на „господин Перфектен“. Мисля си за петте поколения, които ще са нужни преди той да се роди и изпитвам желание да крещя. Искам го сега. Искам някой, който да ме гледа в очите и да разбира всичко в тях.