Происход
Шрифт:
— Анаконди! Убивал съм анаконда.
— Така ли?
— Да. Беше толкова дълга, колкото съм висок, а аз съм най-високият Ай’оа в селото. Направих от кожата й колан за Папи.
— Виждала съм анаконда само веднъж. Мъртва. Чичо Тимоти я беше прострелял.
— С пушка?
— Разбира се, че с пушка!
— Не обичам пушките. Ловувам с копия и стрели. Те са безшумни и никога не подплашват плячката като глупавата пушка.
Не мислех, че е възможно, но нощта става още по-тъмна.
— Вече трябва да се връщам.
Мина много, много повече от час. След невероятния прилив на адреналин
— Ще те изпратя.
— Мога да намеря пътя — казвам.
— Ще те изпратя — повтаря той по-твърдо. — Не е добре за жена да ходи сама из джунглата без мъж, който да я защитава.
Той мисли, че съм жена. Изправям се малко по-високо.
— Е, добре. Щом искаш.
Докато вървим, той започва да ми изброява имената на растенията, покрай които минаваме. Вече ги знам, но не му го казвам. Изглежда смята, че учените винаги искат да знаят имената на всичко и сигурно си мисли, че така е полезен. Както и да е, приятно ми е да слушам гласа му. Той е дълбок и малко дрезгав, сякаш е крещял цял ден, а произношението му кара всяка дума да звучи нова и вълнуваща, сякаш говори на друг език, който не ми се налага да се напрягам, за да разбера.
— Ето това е анато, отблъсква насекоми и лекува змийски ухапвания. Момичетата казват, че става за любовна отвара, но аз не им вярвам. Всичките я опитаха на мен, но не се влюбих в никоя.
— Защо? Не са ли силни и красиви?
Той ме поглежда малко особено, преди да ми отговори.
— Някои, предполагам. Виж, това е сума. Помага на кръвта, мускулите и паметта, много полезно е да се яде. Кураре, за отрова на стрелите. Това е много силна отрова, но не колкото иреса.
За разлика от другите, това име ми е непознато.
— Какво е иреса?
— Тук няма иреса. То расте само на едно място в целия свят. Това място е свещено за Ай’оа, но ние вече не можем да ходим там. Учените ни го забраниха със своите пушки.
Имам чувството, че знам какво е иреса, но не го изричам. Няма топлина в гласа на Ейо, докато разказва как учените взимат цветята от народа му и не искам да си мисли, че това е мое решение. По някаква причина искам това странно диво момче да ме разглежда като по-добра от тях.
Наблюдавам всяко негово движение с очарование. Въпросите напират в устата ми, блъскат се в зъбите ми. Искам да знам всичко за него. Къде спи? Какво яде? Бил ли е в град? Има ли приятели? Но се чувствам необичайно стеснителна и не знам какво да кажа. Или дори как да го кажа. Познавам го от минути и той ми се вижда съвсем различен от всеки в Литъл Кейм.
— Погледни — казва Ейо и спира до високо стройно дърво. — Знаеш ли какво е това?
Почуквам по кората му.
— Mauritia flexuosa.
— Не. — Поглежда ме сякаш съм луда. — Това е агуахе.
— Точно
това казах.Той поклаща глава.
— Почакай тук. Ще ти донеса нещо.
Преди да кажа и дума, Ейо сграбчва клоните на друго дърво и се изтегля нагоре. За секунди е на шест метра във въздуха и продължава да се катери. Наблюдавам го с широко отворени очи, като очаквам всеки момент да се подхлъзне и да се сгромоляса на земята.
Скоро се изгубва от поглед, скрит от листата. Взирам се цяла минута и започвам да се чудя дали не си е променил решението да ме изпрати до вкъщи и просто ме е изоставил насред джунглата. Тогава чувам шумолене и вик зад себе си, обръщам се и виждам как се спуска на земята по една дебела лиана. Приземява се леко, със свити колена и наниз от агуахе, метнат през рамото му.
С усмивка, която може да бъде описана само като наперена, той сръчно обелва плода и ми го подава. Осъзнавам, че се хиля като маймуна.
— Благодаря. — Плодът е леко тръпчив, не е любимият ми местен продукт, но какво мога да кажа, когато момчето се покатери на трийсет метра, за да го набере? — Ти няма ли да си хапнеш?
Той се разсмива.
— Не. Агуахе е за момичета. Ако мъж яде прекалено много от него, започва да изглежда като жена.
— Това е най-антинаучното нещо, което съм чувала някога.
— Защото не си виждала братовчед ми Джакари. — Ейо залюлява напред-назад наниза плодове. — Прекали с агуахето. Сега майките го използват за дойка.
Замръзвам преди да отхапя и го зяпвам.
— Дразниш ме!
Ъгълчетата на устата му се изтеглят в усмивка.
— Може би.
Замерям го с костилката от агуахе, той се засмива отново и я улавя. Смехът му е заразителен. Не мога да престана да се усмихвам. Всичко, което прави, всяко движение, всяка дума, е толкова живо и странно. Чувствам се сякаш откривам нов забележителен вид. Homo ferus: дивият човек. Непредсказуемо нощно създание, което обикновено се среща по дърветата. Внимание: може да причини объркване и дезориентация. Също така, склонно да дразни.
Ейо взима друго агуахе от наниза и го подхвърля във въздуха, като ме наблюдава с наклонена глава и любопитни очи.
— На колко години си?
— Седемнайсет. Ти на колко си?
— Почти осемнайсет.
— Имаш ли братя и сестри? — Винаги съм била очарована от идеята за братя и сестри. По правило членовете на моето семейство не могат да имат повече от едно дете заради контрола на популацията, обаче това им е изиграло лоша шега при инцидента.
— Не по кръв — казва той. — Но по сърце.
— Какво означава това? Ако не е по кръв, значи не сте истински братя и сестри.
Той се намръщва, улавя отново агуахето и започва да търка с палец люспестата му кора.
— Това показва колко знаеш за семейството.
— Прекарала съм месеци от живота си в изучаване на генетика — казвам. — Мисля, че знам всичко, което трябва да се знае за семейството.
— Генетика — повтаря Ейо замислено.
— Това е наука за…
— Знам какво е. Но е само част от това, което е семейството, поне при Ай’оа. И то много малка част.