Чтение онлайн

— О, здравейте — казва тя със сънена усмивка. — Значи това е Литъл Кейм?

Никога досега не съм чувала такъв акцент. Косата й е шокиращо оранжева като на маймуна ревач, а къдриците й са разпилени във всички посоки.

— Това е Литъл Кейм — отговарям предпазливо. — Ти коя си?

— Доктор Фийлдс! — казва глас зад мен, обръщам се и виждам крачещия към нас чичо Паоло. — Добре дошли! Много ми е приятно да се запознаем!

Той й помага да слезе. Тя е много висока и слаба и бялата й риза е покрита с кафяви петна. Трябва да ме е видяла как я зяпам, защото се засмива и подръпва ризата си.

— Кафе —

обяснява тя. — Трябва да съм изпила четири литра в Манаус и още половин литър при Литъл Мисисипи. Що за име на река! Кой янки го е измислил?

Внезапно всички притихват.

— Къде е Манаус? — питам.

Тя ме зяпва с недоумяваща усмивка.

— Какво имаш предвид под „къде е Манаус“? Трябва да минеш през Манаус, ако искаш да стигнеш до където и да било в тази джунгла…

— Доктор Фийлдс — прекъсва я чичо Паоло, — сигурен съм, че сте изтощена. Елате вътре, ще ви намеря нещо за хапване и ще ви покажа стаята ви.

— Звучи прекрасно! Опа! Изчакайте само миг! — Тя се покатерва в камиона, навежда се и търси нещо вътре. Забелязвам, че чичо Паоло, чичо Антонио и още няколко чичовци наблюдават как докато рови дупето й се клатушка нагоре-надолу. Намръщвам се. Не знам какво да мисля за тази жена доктор Фийлдс. Никой не ми е казал, че ще дойде.

— А! Ето го! — Тя се появява и държи голяма метална манерка, с вид сякаш това е току-що открито от нея лекарство срещу рак. — Кафето ми!

— Отлично, отлично — казва чичо Паоло. Той й предлага ръка, но тя я пренебрегва, скача тромаво и за малко да си счупи глезена.

— Опа! — извиква. — Толкова съм непохватна! Ха! О, ягуар! Здравей, красавецо!

Тя се навежда и праща целувка на Алай. Очаквам той да изръмжи, както прави с всички, но вместо това отива при нея и започва да мърка, докато тя го чеше зад ушите. Накрая тя заявява, че е готова за вечеря и за малко топло кафе и, бърборейки по целия път, повежда групата мъже към трапезарията. Всеки от тях се мъчи да избута другите, за да й подаде ръка и да се представи. Те изчезват вътре и тълпата около камионите намалява значително. Алай се търка в крака ми и продължава да мърка.

— Предател — изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.

— Каква глупачка — казвам на чичо Антонио. — Изобщо, кой я покани?

— Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. — Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:

— По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа — и си тръгва.

— Ами провизиите? — извиквам аз. — Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?

Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.

— Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.

— Но коя е тя?

— Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.

— Чичо Смидърс напуска? — Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик,

той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.

— Така чух — свива рамене чичо Тимоти. — Е, ти май предложи да разтовариш всичко? Звучи страхотно, защото аз съм изтощен.

Не се хващам в капана. Прекалено съм смутена от тази нова жена инженер биомедик. От години в Литъл Кейм не са идвали нови хора. Последният беше електротехникът Кларънс, който дойде, когато бях на осем.

Решавам, че съм изморена от разговора за доктор Хариет Фийлдс или, както я наричам вече наум, доктор Непохватка. Питам чичо Тимоти дали ми е донесъл роклята.

— Рокля? Каква рокля? — Плясвам го по огромната ръка. Твърда е като стомана, но той се преструва, че го боли и разтрива мястото. — О, онази рокля.

Трябва да изчакам да разтовари камионите, да занесе всичко до склада и да отвори кутиите. Накрая я намираме — синьозелена е и корсажът й е осеян с мънички кристали.

— О-о! — ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

— Прекрасно — казва тя. — Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

— Мамо! — ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. — Ти го обиждаш!

— Заслугата не е моя — заявява чичо Тимоти. — Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

— Отиди да я пробваш! — настоява мама.

— Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

— Ето — казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. — Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

— Чичо Ти — казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, — що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

— Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

— Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?