Происход
Шрифт:
— Дай ми я, Пиа! — Гласът й е твърд и студен.
Наполовина не вярвам на ушите си, но бавно й подавам снимката. Ето това е майката, която познавам. Взискателна. Строга. Въпреки че се възхищавам на хладния й разум в лабораторията, когато сме си у дома в стъклената къща, понякога ме дразни. Понякога ми се иска да живея с баща си, вместо с нея, но никога няма да й го кажа.
Тя накъсва снимката на парчета.
— Това парти, танците… не беше добра идея. За момент се отпуснах. Не биваше да ти я показвам.
Мълча и стискам зъби от яд.
Тя пъхва парчетата от снимката в джоба си.
— Лека нощ, Пиа.
Затварям вратата след нея и оставам там за момент, като се чудя какво се
Все пак ми се иска да ми беше оставила снимката. Отпускам се на колене на килима и прегръщам Алай през меката шия.
— За малко да ме хване.
В отговор той ме облизва по бузата — езикът му е грапав като шкурка.
Пропълзявам напред и напъхвам обратно под леглото края на картата, после размислям и пак я изваждам. Доктор Непохватка не е преувеличила — отне ми десет минути да я сгъна, както беше преди.
Оглеждам се наоколо за скривалище и се чудя дали няма да й е по-добре под леглото — стаята ми е доста гола. Освен него, има малка масичка, върху която са часовникът, лампата и учебникът по ботаника, с който се занимавам напоследък. Аз си ги издействах. На единствената измазана стена виси огледалото ми, а под него е скринът, в който държа дрехи и някои тетрадки с изследвания. Те са предимно по биология — предметът, по който чичо Паоло ме кара да уча най-много. Креслото на Алай е в единия ъгъл между две стъклени стени, а в другия е рафтът с орхидеите.
Гардеробът ми не е много по-подходящ. Всичките ми дрехи са на закачалки и обмислям да скрия картата в обувките си, но после се сещам, че ако аз търся скрита карта, това ще е първото място, на което бих погледнала.
Никое място не ми изглежда подходящо. Дори повдигам облегалката на тоалетната, но там е твърде влажно, за да се сложи нещо, освен може би жаба. Спомням си, че направих нещо такова, когато бях на около три години.
Накрая вдигам килима в ъгъла под креслото на Алай. Преместването му се оказва трудно — то е голямо и с дебела тапицерия, а за съжаление безсмъртието не върви с извънредна сила. Но лесно вдигам килима и успявам да пъхна картата под него. После връщам креслото на мястото му, тръсвам се на него и изчаквам нервите ми да се успокоят, докато Алай се протяга на земята до мен.
И тогава виждам дупката в оградата.
Глава 7
На няколко метра от оградата е паднала средно голяма сейба. Рухнала е към дъждовната гора и виждам как корените й са изтръгнати от земята. Наелектризираната ограда е заровена на поне трийсет сантиметра под земята, но там, където корените са излезли навън, са повлекли и нея. Под разкривената ограда е зейнал отвор, широк около метър и висок половин метър. Той е почти невидим зад растящите около оградата бромелии, но от моята позиция се вижда.
Смаяна от собствените си действия, се изправям на крака и вземам фенерчето от горното чекмедже на шкафа. Държа го там за случаите, когато бурята прекъсва електричеството, преди Кларънс да включи пак генераторите.
— Ела, Алай.
Какво те прихваща? — питам се аз и излизам на пръсти в коридора на стъклената къща. Моята стая е единствената с наистина стъклени стени и затова къщата се казва стъклена, но всички други имат прозорци. Докато минавам покрай тях, виждам как светлината на факлите се отразява в централните сгради на Литъл Кейм, където шепа късни нощни птици все още танцуват. Само сградата на Общежитие Б, чиито тъмни прозорци показват, че вътре почти всички спят, ме дели от останките от партито за рождения ми ден. Достатъчно е някой да направи само няколко крачки
и ще ме види.Притаявам дъх и без да смея да спра и да обмисля последствията от този луд ход, отварям вратата и се измъквам навън. Нощта е хладна и въздухът е толкова свеж, че изостря сетивата ми като сетивата на Алай. Сякаш за да насърчат лудостта ми, сенките ни поглъщат и прикриват следите ни. Все още нямам нужда от фенера. Познавам всеки сантиметър от Литъл Кейм така, както собственото си отражение.
Блуждаещи звуци от джаз се носят от градината. Музиката е весела, но под безгрижната мелодия се чува натрапчивият барабанен ритъм. Точно него чувам най-добре, може би защото звучи като продължение на ударите на сърцето ми. Дланите ми се потят и ги избърсвам разсеяно в роклята си, като прехвърлям фенерчето от ръка в ръка.
Не ми отнема много време да заобиколя стъклената къща, въпреки че се движа бавно и наблюдавам всяка сянка да не би отнякъде да се появят майка ми или чичо Паоло. Всичко е тихо — не чувам нищо освен слабия джаз, както и вятъра в дърветата и постоянното бръмчене на цикадите, с които съм толкова свикнала, че го забелязвам само ако се вслушам нарочно.
Стигам зад къщата, коленича до дупката в оградата и избутвам тежките листа на бромелиите настрана. Донякъде се надявах да ми се е привидяло, но дупката още е тук. Тук е и макар да съм изпълнена с ужас, вече не мога да спра. Никога през живота си не съм искала нещо толкова много, колкото да бъда от другата страна на оградата. Знам, че не трябва да е така. В Литъл Кейм нищо не ми липсва. В джунглата ще има само мрак; не знам какво си въобразявам, че ще намеря сред дърветата и листата.
Колебая се, усещам през роклята влажната пръст и се боря с импулса. Но той е силен, по-силен от всякога. Върви! Върви! Върви! — крещи сърцето ми, ниско, твърдо и непреодолимо. Също като мелодията. Това са ударите на див, свиреп вътрешен демон, който никога не съм усещала в себе си. Чичо Паоло казва, че няма такива неща като демони и ангели, така че може би просто е друга Пиа. Пиа, която е отегчена от собствения си рожден ден и крие карти на света под килима.
Сякаш за да покаже колко презира колебанието ми, Алай внезапно се хвърля напред и минава през дупката, без да докосне и с един косъм оградата. Той спира от другата страна, обръща се и ме поглежда с лунните си очи. Включвам фенерчето и разглеждам отвора. Мога да мина, ако пропълзя по корем. Роклята ми ще бъде съсипана, но все едно — едва ли ще я облека пак. Оградата е прегъната и оплетена, но никъде не е скъсана от изкорененото дърво и сигурно затова алармата не се е задействала. От подземната част на стъблото са провиснали корени и падат като заплетена мръсна завеса. Щом се дръпна назад, дупката се скрива зад околните растения. Учудвам се, че изобщо съм я видяла.
Алай крачи напред-назад и ме подканва с жълтия си поглед да го последвам.
Тръгвай сега или завинаги пропускаш шанса си — прошепва гласът на дивата Пиа в главата ми. Тя ме плаши със свирепостта си, но й се подчинявам.
Мятам фенерчето през дупката. Лъчът му грее към мен и осветява пътя ми. Сега трябва да побързам — ако някой мине наблизо, няма начин да не види светлината, нито момичето в синьозелена рокля, което си проправя път с нокти през оградата като капибара, ровеща за семена.
Пълзя напред и внимавам да не се закача за оградата. Няма да ми стане нищо. Не и на мен. Но не искам да задействам алармата, като неволно докосна жиците.
Щом минавам от другата страна, изтръсквам пръстта от ръцете си и изправям бромелиите, които съм стъпкала. Проверявам, че дупката е добре скрита, вдигам фенерчето и се обръщам с лице към джунглата. До мен Алай надава рев.
— Шшш! — Запушвам муцуната му с ръце, той разтърсва раздразнено глава и прави няколко скока напред. Ягуарът повежда и аз тръгвам към дърветата.