Происход
Шрифт:
Поемам Рузвелт в ръцете си, галя меката му козина и усещам как сърцето му бие в дланта ми.
— И точно както всички се надявали през тези сто години на изследвания, експерименти и селективно размножаване… аз съм безсмъртна.
Глава 4
— Значи — казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, — това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? — Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния
— Какво имаш предвид?
— Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора…
— Свръх какво?
— Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.
— Не съм мършава — казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.
— Да, да. — Тя махва с ръка пренебрежително. — Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?
Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.
— Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. — След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.
По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.
— Извинявай, Пиа. Аз просто… — Едва не започва отново, но се овладява. — Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова…
— В това, което казах, няма нищо лошо.
— Не, не.
Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.
— Бих искала да престанеш.
— С кое?
— Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.
Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.
— О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб. Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.
По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.
— Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.
— Така ли? — Тя накланя глава. — Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.
Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:
— Какво е Сан Франциско?
— Какво каза? — пита друг глас.
И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:
— Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!
Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.
— Разбира се, че не правех това, млада госпожице! — И отново се обръща към чичо Паоло. — Не й разказвах!
— Доктор Фийлдс — казва той студено, като все още ме наблюдава, — може ли да поговорим в кабинета ми?
Тя изпъшква и вдига ръце.
— Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми
малко въздух!— Доктор Фийлдс, ако обичате. — Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.
— Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.
— Тя неприятности ли си има? — питам.
Погледът му става още по-студен.
— Моля те, отиди си в стаята.
Е, сега вече съм просто бясна.
— Не!
— Пиа. В стаята си. Моля. — Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.
Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.
— Добре — тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.
В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен.
Била съм извън оградата само веднъж. Бях на седем и беше ден за доставка. Портата се отвори, камионите влязоха, а аз се изстрелях навън. Тринайсет крачки. Толкова успях да направя, преди чичо Тимоти да ме сграбчи като торба с банани и да ме хвърли обратно зад оградата. Поне петима души ми се караха, а всички поучителни лекции съдържаха страховити истории за хора, изгубили се в джунглата и погълнати от анаконди. Не ми отне много време, за да осъзная, че момиче, което не може да кърви, все пак може да бъде погълнато цяло. Излишно е да казвам, че не повторих.
Но докато се взирам през прозореца в тъмносиньо-зелените сенки на дъждовната гора, си мисля за онзи ден и онези тринайсет крачки. Разстоянието от стъклената стена на спалнята ми до оградата също е около тринайсет крачки.
— Пиа, време е за вечеря! — вика майка ми от всекидневната.
Разтърсвам се, за да се върна в настоящето и тръгвам с нея към трапезарията. Все още е малко рано, затова помещението е почти празно. Благодарение на доставката имаме пържоли и скариди. И двете са рядка гощавка и аз обикновено първа се хвърлям към такива ястия. Но сега не мога да спра да мисля за онзи ден, в който почти стигнах до джунглата. Мисля си за вълнението и еуфорията, които ме обзеха през тези тринайсет крачки свобода, и споменът, сякаш от вчерашния ден, ме оставя с чувството за натрапчива празнота, която храната не може да запълни.
Един от учените седи на масата в ъгъла и с майка ми отиваме при него. Наричам го чичо Уил, но бих могла да го наричам и татко — защото това е баща ми. Не го виждам често. Живее в общежитията с останалите и прекарва почти цялото си време скрит в лабораторията си. Там изучава насекомите, които чичо Антонио събира в джунглата. Чичо Уил е луд по буболечките.
И двамата с майка ми са родени в Литъл Кейм, както и техните родители и родителите на родителите им. Всяко поколение от семейството ми е по-силно от предишното в резултат на усвояването на елизиума в генетичния му код. Родителите ми имат необичайно висок коефициент на интелигентност и притежават почти перфектна имунна система, но клетките им вече са започнали да стареят — докато с моите това никога няма да се случи. Според изчисленията на чичо Паоло, основани върху наблюденията на различните безсмъртни животни в Литъл Кейм, щом навърша двайсет години, клетките ми ще продължат да се регенерират, вместо да започнат да стареят както тези на обикновените хора. Ще остана млада завинаги.