Происход
Шрифт:
За да се разсея, тръгвам да търся още пунш. Няма никой при масата с храната, всички са на дансинга. Намирам празна чаша, наливам си и се оглеждам. Чудя се дали да не се включа пак в танците, но вълнението ме е напуснало и ме обзема меланхолия, от която не мога да се отърся.
Изглежда никой не забелязва, че не танцувам. Оставям рязко чашата и се измъквам незабелязано. През градините се насочвам към менажерията. Дългата ми рокля докосва цветята, докато вървя, затова вдигам полите й до колената си.
Менажерията е тъмна, а не искам да събуждам Мърморко и той да започне да крещи, затова търся
Минавам тихо покрай клетките, следвайки лъча на фенерчето. Няколко птици изчуруликват към мен, а бременната оцелотка Джинкс надниква от високия клон, на който обича да спи. Очите й приличат на жълти фенери.
Алай е буден, сякаш ме е очаквал. Отварям вратата на клетката му и влизам. Закачам фенерчето на стената, сядам до ягуара и обвивам ръка около врата му. Той отърква глава в мен — изглежда допирът с гладката коприна му е приятен.
— Намерих те — чувам глас в тъмното.
Глава 6
Доктор Непохватка е. Влиза без колебание в клетката и сяда срещу мен. Събува обувките с високи токчета с пъшкане и кръстосва крака.
— Не знам кой идиот е решил, че трябва да избираме между красотата и удобството, но изпитвам желание да забия този ток право в окото му.
Не казвам нищо, а само я наблюдавам предпазливо, както мишката следи оцелот.
— От друга страна, сигурно не всички трябва да правим този избор. Представям си, че ти би изглеждала страхотно и в палмови листа, захванати с тиксо. — Тя прави нацупена физиономия. — Изобщо не е честно. На повечето от нас се налага да работим върху външния си вид.
— Какво правиш тук?
Тя вдига вежди.
— Хей, спокойно. Исках само да ти дам подаръка.
Забелязвам пакетчето, което държи.
— О, да. Подаръци.
— Ако има нещо, което никога, никога не бива да забравяш, то това са подаръците. — Тя ми го подхвърля. Никой друг не би успял да го хване, но вдигам автоматично ръце и го улавям във въздуха.
— Не съм забравила — казвам й и въртя пакетчето в ръце. — Какво е?
— Не е пепелянка, нито отровна жаба, ако това питаш. Боже мой, дете, хайде отвори го. Преди някой да ни е намерил.
— Защо? Тайна ли е?
Тя прехапва устни, преди да ми отговори.
— Да… нещо такова. Вероятно не би искала твоя чичо Паоло да те завари с него.
Това събужда интереса ми. Пакетчето е увито с обикновена бяла хартия, завързано е с връвчица и го разопаковам за секунди. Вътре има голям лист хартия, прегънат много пъти.
— Какво е това? — питам отново.
— По-добре не го разгъвай тук — сгъвала съм го с часове, за да го докарам до тази големина. И каквото и да правиш, не го отваряй пред всички! Ще си изгубя договора, кариерата и хубавата заплата, ако разберат, че съм ти го дала аз. Така че животът ми в известна степен е в твоите ръце, госпожичке. Ще съм ти благодарна да не го изхвърляш в най-близката кофа за боклук.
— Какво да направя с него?
— За начало, не го размахвай пред хората.
Оглеждам
се и го скривам в сламата, в която спи Алай.— Добре — казва тя. — Хайде, да не би да искаш да си тръгнеш от собствения си рожден ден? От оплакванията, които чувам, всички са се постарали ужасно много за подготовката. Грехота би било да не ги уважиш. Истинска трагедия.
Нещо в тона й ме кара да я попитам:
— Ти какво би направила на мое място?
Тя вдига рамене и дръпва опашката на Алай, с която той я удря раздразнено.
— Аз? Ще ги зарежа всичките в ужасния им танц и още по-ужасното бърборене — честно, водопроводчикът наистина смяташе, че искам да науча за обезпокоителното нарастване на броя запушени тоалетни тук. И ще си намеря тих и уединен ъгъл, в който да разгледам своя абсолютно забранен подарък за рождения си ден от една толкова абсолютно страхотна червенокоса жена, специалист по биомедицински инженеринг. — Тя въздъхва и поклаща глава. — Само че най-добре се върни на партито си и отвори другите подаръци.
— Изглежда си права. — Отварям вратата и излизам навън, а леля Хариет тръгва след мен. Точно преди да стигна до изхода на менажерията, спирам. — Относно чичо Антонио… — започвам.
— Да? — Тя изглежда искрено заинтригувана. — Казвай.
— Нали знаеш, той ми е любимият чичо — започвам неуверено. — Аз просто… Той…
— Не се тревожи, дете — казва ми нежно тя. — Нямам намерение да разбивам сърца.
— Добре. Да… — Пристъпвам от крак на крак и се чудя какво да добавя, после се отказвам и побягвам.
Часове след като партито ми най-после свършва, се отбивам в менажерията под предлог, че искам да взема Алай в стаята си, където той често спи. Мистериозната хартия на доктор Непохватка, която скривам под роклята си, сякаш изгаря кожата ми и не мога да дочакам да я разтворя. Влизам в стаята си, включвам малката лампа до леглото, коленича на пода и вадя хартията. Алай се разполага на креслото в ъгъла, където обикновено спи и изцяло губи интерес към мен и контрабандата ми.
Докато разгъвам хартията, сърцето ми започва да препуска. Може ли да е…?
Това е.
Ахвам, изправям се и я гледам с широко отворени очи. Толкова е огромна, че покрива по-голямата част от леглото ми. Обръщам се и с треперещи ръце избутвам един стол срещу вратата, защото тя няма ключалка. Това може да ми докара — а и на доктор Непохватка — нещо повече от неприятности. Нямам представа какво би направил чичо Паоло, ако разбере, но съм сигурна, че ще е ужасно. Сякаш усетил тревогата ми, Алай настръхва и застава до мен.
— Всичко е наред, момче — прошепвам.
Все още трудно вярвам на очите си. Насилвам се да коленича отново и изглаждам гънките с ръце.
— Това е карта на света, Алай. — Той вече е изгубил интерес, но аз съм абсолютно омаяна.
Никога не съм виждала карта. Няма нито една незаключена далеч от погледите карта в целия Литъл Кейм, освен закачената в сградата по поддръжката, но тя показва единствено района от вътрешната страна на оградата.
Тази карта показва континенти и океани, страни и планини, цял свят. Светът. Моят свят.