Чтение онлайн

— Можем да тръгнем, Пиа. Да напуснем това място. И Литъл Кейм, и Ай’оа. Не ме е грижа. Лодките не са далеч. Ще те отведа. — Той нежно докосва с пръст каменната птичка на врата ми и спирам да дишам. — Можем да бъдем само двамата… аз ще бъда щастлив. А ти?

А аз? Дивата Пиа в главата се изправя, вдига ръка и закрещява: Да, да, да! Тръгвай, Пиа! Тя е силна и убедителна и се разколебавам. Мога ли да го направя?

Лицето му е много близо до моето. Виждам ясно чертите му, формата на веждите над неговите сини, сини очи. Трапчинката под устните. Правата челюст, толкова твърда и упорита, колкото и тази на чичо Антонио.

— Ейо…

— Изпитваш

ли същото към мен, Пиа?

— Аз… — Изпитвам ли? Мога ли? Смея ли? Когато го поглеждам, не виждам само Ейо, независимо колко красив и смел може да бъде той. Виждам всички Ай’оа, виждам Ейми, която се смее и бърбори, виждам чичо Антонио и дори леля Хариет. И джунглата. Винаги джунглата. Дълбока, загадъчна, красива и неустоима. Място, в което мога да потъна завинаги.

Внезапно Ейо изсъсква и вдига ръка във въздуха. Там, където водата леко мие дънера, расте една от огромните водни лилии, които така омайват ботаниците в Литъл Кейм. Victoria amazonica, мисля си автоматично. Отдолу е покрита с тънки остри шипове, на някой от които се е убол Ейо.

Той вдига пръста си, който блести от кръв. Втренчвам се в него вкаменена.

— Ти кървиш.

Той вдига рамене и оглежда по-отблизо порязването. А аз виждам единствено кръв, която се лее по наранимата му кожа. Тъмночервена кръв.

Не. Не, не, не, не, не…

— Не — казвам на глас и скачам на крака. — Не, Ейо, аз… аз не мога. Не мога, не разбираш ли?

Той ме зяпва с ококорени и изумени очи.

— Какво имаш предвид?

— Ейо, аз съм безсмъртна. Знаеш ли какво означава това? Че ще живея вечно. Че никога няма да умра! Ще живея и ще живея, а ти ще… ще… — задавям се от думата. — Имам мечта, Ейо — мечтая да създам своя собствена раса, раса от безсмъртни, към която наистина да принадлежа. Не на Литъл Кейм, не на Ай’оа. На мое собствено място, на мой собствен вид. Аз… съжалявам. Но ти… просто не мога. Чичо Антонио е прав. Не мога да балансирам между тук и там. Прекалено трудно е…

Любовта те прави слаб. Отвлича те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

Очите му са изпълнени с болка и объркване. Той протяга ръка към мен, но това е порязаната ръка, по която още има кръв…

Побягвам.

Никога няма да разбера дали ме е последвал. Бягам много бързо и прескачам дънери и камъни сякаш са мравуняци. Краката ми едва докосват земята. Летя. Отлитам към къщи точно както птичката, за която ме мисли Ейо. Но противно на думите му, не летя обратно към клетката си. Или ако е така, то е само временно.

Трябва да им докажа, че съм готова.

Да. Точно това трябва да направя. Не мога да тъпча повече на едно място. Трябваше да се вслушам в чичо Паоло, трябваше да се вслушам в собствения си разум. Не в сърцето, а в разума. Чичо Паоло беше прав. Винаги е прав. Сърцето води до хаос. Регресира. Умът е единственият път към разума и реда.

А аз почти го предадох. Слаба, глупава Пиа! Почти предадох мечтата си — предназначението си — за какво? За целувка? И бях толкова близо. Още един момент и щях да се отдам, да изгубя себе си в приливната вълна на емоциите.

Но в последната минута Ейо си убоде пръста и кръвта потече червена. Ти можеш да кървиш, Ейо, а аз не мога. Това е твоята слабост и моята сила. Това е причината да трябва да отлетя и ти да трябва да ме забравиш. Моля те, моля те, забрави ме.

Съжалявам. Иска ми

се никога да не го бях подвеждала. Искаше ми се да си бях седяла на мястото, от своята страна на оградата, с приковани към микроскопа очи, там, където принадлежа.

Но сега имам шанса да променя всичко и да направя това, за което нямах кураж досега.

Достатъчно силна съм, чичо Паоло, и ще ти го покажа. Чичо Антонио греши, толкова много греши. Готова съм. Ще направя каквото искаш, ще бъда каквато искаш, ще осъществя това, заради което си ме създал. Ще създам безсмъртни и може би след много години ще намеря начин да забравя всичко, което се случи тази нощ.

Съдбата ми е да живея. Гняв бушува във вените ми, предизвикан от ударите на разбитото ми сърце. От всички хора точно чичо Антонио да ме предаде? Ако е толкова сигурен в някаква мрачна и ужасна тайна зад Литъл Кейм… защо все още не е изгорил цялото място до основи? Защо не е унищожил изследването и безсмъртните плъхове? Защо се бави и не изразява истинските си чувства? Откога го знае? Не мога да направя това, което иска от мен. Да изпълня мечтата си означава да си оцапам ръцете — и какво от това? На всеки тук му се е налагало да прави същото в даден момент. Както казва чичо Паоло, необходимо е. В джунглата за миг почти се поддадох. Представих си как се качвам на лодката с Ейо и напускам своя свят завинаги. Това беше слабост. Почти изгубих контрол над себе си и над това какво съм — и какво трябва да направя с живота си — завинаги. Сега ще докажа, че това няма да се повтори. Ще бъда силна.

Тайният вход е толкова добре скрит, че заблуждава за момент дори и моята памет. Най-сетне го виждам, отмахвам листата и отварям вратата. Този път стъпките ми през тунела са много по-уверени и бързо стигам до другия край.

Щом отново се озовавам в електрическата станция и в Литъл Кейм, вълната на адреналин, която ме е държала досега, ме напуска. Все още е нощ и почти всички спят.

Но може би не всички…

Прекосявам на пръсти пътя до Лаборатории А и поглеждам зад ъгъла. И ето. Прозорецът на лабораторията на втория етаж все още свети. Чичо Паоло работи до късно.

Добре. Трябва да продължа. Ако спра сега, може отново да изгубя контрол, да се поддам, да се върна и да помоля Ейо да ме хване за ръка и да ме отведе…

Спри тази мисъл дотук.

Няма движение в стъклената къща. Стаята на майка ми е тиха, но тя винаги спи леко.

Стаята ми е тъмна и светвам лампата. Надявам се Ейо да не стои навън и да не ме наблюдава със своите големи, тъжни сини очи. Не мога да мисля за него. Не мога да се тревожа за него. Ейо е голям човек и ще трябва сам да се погрижи за себе си. Нека тича за помощ при чичо Антонио.

Отварям чекмеджето с чорапите си по-грубо, отколкото е необходимо. Спринцовката все още е там, иглата е остра и блестяща точно както сутринта. Вземам я и нежно я държа в дланите си. Остава още малко. Почти усещам допира на лабораторната престилка по краката си.

Спирам пред огледалото и се вглеждам в отражението си, в бледото момиче с диви очи и листа, останали в косата след тичането из джунглата. С малко боя на лицето бих могла да мина за Ай’оа, като се изключи бледият цвят на кожата ми.

Това е. Продължавам и никога няма да се обърна назад.

Оставам в стаята си само колкото да си среша косата и да си облека чисти дрехи. Широки бели панталони и обикновена бяла тениска. Белите дрехи подхождат на бялата ми лабораторна престилка. Бяла като чистотата на целта и като ясната мисъл.

Бяла като смъртта.

Менажерията, разбира се, е пуста. Чичо Джонас, както винаги, е оставил вратата отключена. Светвам редицата електрически лампи над главата ми и те една по една се връщат към живот с примигване и съскане. Животните, повечето от които бяха заспали, започват да грухтят и да ръмжат, раздразнени от светлината.