Чтение онлайн

Ейо ни води към центъра на селото, което е осветено от шест приглушени огньове. Ейми изфучава отнякъде, хвърля се напред и увива около мен ръце и крака като лиани.

— Пиа! Ти си тук! Ти си тук! Ейо каза, че няма да се върнеш, но аз не му повярвах!

Прегръщам я, а Ейо пита:

— А защо се върна?

— За да видя Ейми, разбира се.

На нея това й харесва. Тя се разсмива и се изплезва на Ейо.

— Къде е Капукири, Ейми?

— Ето там, Пиа! Хайде, хайде! — Тя ме дърпа покрай колибите, докато стигаме до последната, най-голямата, където живее Капукири. Той седи с кръстосани крака в средата пред чаша маниока. При него са Бурако и Ачири, а

останалите Ай’оа се събират пред колибата. Усмихвам се на Лури и тя също ми се усмихва.

Ейо ми дава знак да вляза и тръгва след мен. Сядаме срещу шамана, а чичо Антонио застава зад нас. Вземам малко маниока от учтивост и чакам. Капукири действа със свое темпо и няма никакъв смисъл да се опитвам да го забързам.

Ейо се протяга и хваща ръката ми. Поглеждам я и бавно сплитам пръсти с неговите. Кожата му е топла и малко влажна и както винаги докосването му е придружено с тръпка, която преминава по ръката ми и достига сърцето ми.

— Съжалявам — прошепвам.

Той стисва ръката ми.

— Знам. И аз.

Вглеждам се в сериозните му сини очи и усещам как сърцето ми се свива. Мислех си, че мога просто да го забравя, че ако се постарая достатъчно, чувствата ми към него ще изчезнат. Но да се опитвам да прогоня Ейо от сърцето си е все едно да скрия някоя сянка, като угася лампата. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече се влюбвам в него.

За щастие Капукири не ни кара да чакаме дълго. Нямам представа какво ще последва, но все пак се изненадвам, когато започва да говори с дълбок, бавен и церемониален глас.

— Легендата за Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма — започва тържествено на езика на Ай’оа. — Калуакоа били благородни хора като Ай’оа и техният знак бил ягуар, богомолка и луна. Те живеели заедно в гората и дори великата анаконда сама се предлагала да бъде готвена на огньовете им. Но отвъд планината живеели жестоките Матуро, Ядящите лица. Те вярвали, че колкото повече хора убиват, толкова по-могъщи стават. Затова вземали лицата на жертвите си, правели си от тях дрехи и повивали в тях бебетата си. Те убили много Калуакоа.

Капукири спира, за да вземе шепа маниока и да я сдъвче. Понеже има само няколко зъба, това отнема време. Взирам се в огъня и си представям далечното минало, когато в джунглата е нямало караиба и само предците на Ай’оа са бродели сред дърветата.

Капукири примлясва и подновява разказа си.

— Калуакоа се молели на боговете да им изпратят защитник. И боговете изпратили Миуа, дете-бог. Миуа видяла мъртвите безлики Калуакоа и жестокостта на Матуро и изплакала много сълзи за убитите. От сълзите поникнали иреса и цветовете събрали капките.

Поглеждам към Ейо.

— Произходът на иреса — прошепвам, спомняйки си какво ми каза той през нощта, в която за първи път ми показа реката. — Ти не знаеше ли? За произхода на иреса. — Бях го забравила.

Капукири прочиства гърлото си и разбирам, че е раздразнен от прекъсването.

— Съжалявам — прошепвам.

Той присвива очи към мен и продължава.

— Старейшините последвали наставленията на Миуа, изпили сълзите от иреса и умрели. Мъдрецът на селото отрязал дланите на мъртвите и капнал по една капка от кръвта им върху езиците на живите. Това станало Миу’мани, Церемонията на смъртта. След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса. Оттогава никой старейшина не умрял в съня си. Вместо това, отивал в долината на иреса и пиел от сълзите, а кръвта му била

давана на хората. Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник. Защитниците били могъщи воини, бързи и безстрашни. Наричали ги Тапумири и не можели да умрат. Когато един ден Матуро отново дошли от планината, Тапумири защитили Калуакоа и отпратили Матуро без никакви лица, освен собствените им.

Прикована съм от огъня. Пламъците му приемат формата на хора. Златистожълтите Калуакоа се извисяват и затихват — раждат се и умират. Кратки, крехки животи, привидно незабележителни, но сега обезсмъртени от думите на Капукири.

— Тапумири били толкова могъщи, че телата им не остарявали. Но сърцата им остарявали и когато изживеели пълноценно живота си, Тапумири пиели от сълзите на Миуа и умирали. Казано е, че великата река на кръвта не е вечна, а трябва да бъде обновявана с кръв, точно както дъждът обновява великата река в джунглата. Ето защо боговете отредили, че мнозина трябва да умрат, за да се роди един защитник — защото няма раждане без смърт.

Но един Тапумири се родил син на вожда на Калуакоа и след смъртта на баща си сам станал вожд. Той бил Изотаза, Глупака, който пожелал да бъде единственият най-могъщ Тапумири на света. Затова забранил на старейшините да пият сълзите на иреса и изгорил долината. Старейшините плакали заради глупостта му, но Изотаза бил непоклатим и повече защитници не били родени.

Огънят се снишава, въглените греят като очи на ягуар. Не мога да откъсна поглед.

— Когато Матуро научили за глупостта на вожда, много повече от тях преминали планината — също и жени и деца — и всички носели ножове и отровни стрели. Изотаза не бил достатъчно силен да ги спре сам и всички Калуакоа били убити.

Изотаза видял какво сторили глупостта и гордостта му, отишъл в долината, където някога растели иреса и плакал за смъртта на Калуакоа. Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му. Изотаза пил и умрял.

Капукири отново спира. Отначало изглежда сякаш е изпаднал в транс. Втренчен е в огъня, очите му сияят от отражението на въглените. Продължава да е като камък — дори гърдите му са неподвижни. След една такава дълга пауза заговаря отново.

— Оттогава всички хора по света започнали да се страхуват от долината на иреса. Ай’оа не пият, защото ние сме силни хора. Можем сами да се отбраняваме от племена като Матуро и нямаме нужда от сълзите на Миуа.

Той поглежда нагоре, тъмните му очи, едновременно толкова млади и толкова древни, приковават моите и имам чувството, че вижда всеки момент от живота ми, че вижда всичко, което съм направила и чува всяка мисъл, която някога е минала през главата ми. Очите му задържат моите и горят.

— Но ние помним Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма. И помним, че трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Този, който взема, но не връща, който нарушава равновесието на реката, на него всичко ще бъде взето. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък. — Той затваря очи и аз издишам за първи път от няколко минути, освободена от заклинанието му. — И тъй нататък — прошепва той.