Происход
Шрифт:
— Пиа… — започва Ейо, но чичо Антонио го пресича.
— Всеки път, когато излизаш, се омайваш от идеята да напуснеш завинаги. Нали? Знам, че с мен беше така.
— Тогава защо не го направи? — предизвиквам го.
— Заради това! — Той вдига рязко ръкава на тениската си. На ръката му има малък белег, който досега не съм забелязвала. — След като се опитах да избягам, те не се задоволиха с това да ме заключат, Пиа. Имплантираха ми проследяващо устройство, скриха го толкова дълбоко под артериите и вените, че ако се опитам да го извадя, ще умра. Ако някога изчезна, ще го активират и ще ме хванат за часове. Ето затова посещавам Ейо само нощем, когато си мислят, че спя. Затова не мога да избягам. Затова трябва да изпратя единствения си син да ти бъде водач, да предам завинаги единственото хубаво нещо в живота си — освен теб, — с което
Треперейки и отпъждайки сълзите, го поглеждам свирепо. Сякаш през последните няколко дни е чел мислите ми и сега изкарва на светло всичките ми страхове.
— Папи, плашиш я! Не виждаш ли колко я разстрои? — Ейо идва при мен и се опитва да ме хване за ръката, но аз поклащам глава отрицателно.
— Какво казваше, чичо Антонио?
— Ти не си техният малък перфектен учен, Пиа. Те наистина се постараха да те оформят по свой образ и подобие, но ти им се изплъзна. Защо иначе идваш при Ай’оа? Защо все още не си убила онова коте? Не можеш да вървиш и по двата пътя. Не можеш да имаш и Ай’оа, и Литъл Кейм. Вече си го усетила, нали? Знам, защото и аз изпитвам същото през целия си живот. Опитваш се да балансираш между двете неща, но рано или късно просто ще паднеш. Или ще свършиш като мен — няма да принадлежиш никъде.
Разсмивам се. Не мога да не го сторя. Сякаш с Ейо са планирали всичко — следобеда под дървото, гневната лекция на чичо Паоло, а сега и това.
— Какво смешно има, Пиа? — пита Ейо.
— Нищо. Абсолютно нищо. — Не чува ли колко приличат думите на чичо Антонио на това, което самият той ми каза по-рано днес? — Все едно, щом ти имаш проследяващо устройство, чичо Антонио, то и аз трябва да имам. И не мога да ида никъде.
— Не, Пиа. Ти нямаш. Когато се роди, се опитаха да ти имплантират, но… както знаеш, кожата ти е непробиваема. Искаха да ти сложат гривна около глезена, но ги убедих, че не е необходимо. Казах им, че докато не знаеш за външния свят, няма да изпитваш желание да го видиш и ще си стоиш на спокойно и сигурно място зад своите стъклени стени. Защото знаех, че ще дойде този ден, в който ще трябва да бягаш, Пиа. Знаех го от години. Но ако те хванат, няма да се поколебаят да ти сложат проследяващо устройство на глезена и тогава наистина ще бъдеш изцяло в капан.
Не! Не може да бъде! Познавам тези хора. Те са моето семейство. Те ме създадоха. Мога да повярвам на тези неща за Виктория Щраус, но не и за чичо Паоло. Не и за моя екип Имортис.
Но ако чичо Антонио е прав… Затварям очи и си представям как отивам при реката, качвам се на лодка с Ейо и потегляме към онези далечни кътчета от картата на леля Хариет. Възможно е. Можем да го направим. Просто да тръгнем и завинаги да оставим всичко зад нас.
Какво да оставим зад нас? Добре, чичо Паоло е излъгал за пожара в Лаборатории Б. Но би ли го сторил без добра причина? Чичо Паоло е най-разумният човек, когото познавам. И ако си тръгна, оставям него и другите да бъдат наказани от Корпуса. Спомням си думите на Щраус, сякаш ми ги шепти в ухото: Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Кой знае какво би им се случило, ако просто избягам? Ще мога ли да живея с тази вина през вечността?
Не. Не мога да им причиня това.
Чувствам се като везната в лабораторията на чичо Сергей и всяка нова мисъл в главата ми натежава ту на едната, ту на другата страна. Люшкам се насам-натам, но не успявам да постигна баланс.
— Не знам как да ти повярвам, чичо Антонио — казвам тъжно аз. — Ако има някаква ужасна тайна за Литъл Кейм, която не знам, ти щеше да ми я кажеш.
— Не
си измислям всичко това, Пиа. — Гласът му е тих. — Знаеш, че не си го измислям. Отричаш нещо, което знаеш, че е истина.— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!
Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.
— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.
— Няма да бъдеш сама, Пиа! — възкликва Ейо. — Защо не можеш да видиш? Аз съм тук.
— Да? За колко дълго? Колко дълго, Ейо? Не мога… не мога да те имам само за да те загубя. Не мога да го направя. — Поглеждам отново към чичо Антонио. — Единственото място, което някога ще съществува за мен, е това, в което съм заедно със собствения си вид. А той дори все още не съществува. Това е моята мечта, чичо Антонио. Това е моята съдба.
— Това са думи на Паоло — отговаря студено той. — Не твои.
— Чичо Паоло ме направи такава, каквато съм.
— Той те превръща в чудовище.
Това е върхът. Нещо в главата ми прищраква.
— Няма да стоя и да слушам повече. Това е… това е лудост! Ти си луд. Тръгвам си. — Обръщам се към прозореца, после си спомням, че тук има и врата и се насочвам към нея.
— Пиа! — Гласът му ме спира точно когато посягам да отворя. — Ако знаеше истината… щеше ли да си промениш решението?
Рязко отварям вратата и отговарям, без да се обръщам.
— Как бих могла да ти отговоря, без да знам каква е истината?
Джунглата изглежда по-мрачна отпреди. Тръгвам напосоки, като се препъвам в камъните и едва не се блъскам в дърветата. Толкова съм объркана. Чувам зад себе си Ейо, който бърза да ме настигне, но не му обръщам внимание. Налага ми се да спра едва когато той застава точно пред мен и не ме пуска да мина.
Ейо ме хваща нежно за ръката.
— Ела, Пиа.
— Не, аз…
— Ела, Пиа.
Тонът му е утешителен, а не заповеден. Не задава въпроси.
— Къде отиваме, Ейо?
— Натам.
Отстъпвам, защото знам, че е безполезно да споря. Вече видях колко упорит беше с чичо Антонио. Бащата на Ейо. Това странно разкритие все още е ново и неизследвано. Как е могъл през цялото време да пази в тайна това от мен?
Или може би въпросът, който трябва да си задам е: Прав ли е чичо Антонио? Думите му ме ужасяват. Има зло в Литъл Кейм… Но никой не ми го показва. Виждам сенки, чувам шепот, но нищо сигурно. Казваш ми да бягам, но не ми казваш защо! Не разбирам защо си мисли, че като просто ми съобщи, че има зло, без да ми каже какво е то, ще ме убеди да напусна всичко, което някога съм имала. Навярно ако не може да ми каже истината… тя просто не съществува.
Бъди честна пред себе си, Пиа. Знаеш, че съществува. — Потръпвам въпреки топлината на ръката на Ейо. — Знаеш, че е така. Видя килиите. Видя онзи поглед в очите на чичо Паоло. Знаеш, че там има нещо, нещо, за което никой не говори…
Разтърсвам глава, за да отхвърля мислите, които замъгляват ума ми. Толкова ясен беше, преди всичко това да започне да се случва. Преди леля Хариет да дойде с дивата си червена коса и смелите си идеи. Преди дупката в оградата и момчето от другата й страна — и объркания му баща. Виждах света като учен. Всичко беше черно и бяло. Разум и хаос. Прогрес и регрес.