Чтение онлайн

— Дупката в оградата…?

— Дупката в оградата — потвърждавам. Невероятно лесно е най-после да изрека всичко, след като съм лъгала толкова дълго. Не се страхувам, че чичо Антонио ще ме издаде. Все пак двамата имаме една и съща тайна.

— Ейо?

Отново кимвам и прошепвам:

— Той ме спаси от анаконда. Беше дълга седем метра.

Този факт не го впечатлява особено. Продължава да е прекалено развълнуван.

— Пиа, не можеш… трябва да спреш. Спри да се промъкваш при Ай’оа.

— Защо? Ти го правиш.

— Аз съм… по-възрастен. Имам по-малко за губене.

— По-малко ли? — изсумтявам. — Аз съм безсмъртна.

Какво могат да ми вземат? Вечерята?

— Доста по-сериозно е! — сопва се той и аз се замислям.

— Като празното крило в Лаборатории Б? — питам. — Знам, че не е изгоряло в пожар. С леля Хариет го разгледахме.

Чичо Антонио зяпва за момент.

— Ти… Пиа, моля те, обещай ми, че няма да излизаш повече.

— Ще излизам. Не можеш да ме спреш. Освен ако не ме издадеш, но тогава и аз ще те издам.

Той изръмжава.

— Колко пъти си излизала?

Вдигам рамене.

— Досега само четири. Лош си, чичо Антонио. Наистина лош. Измъквал си се навън с години. Дори си имал бебе с…

— Това не е твоя работа — казва бързо. — И за твое сведение, аз обичах Ларула.

— Тогава защо не я доведе в Литъл Кейм? А също и Ейо? — Колко различен щеше да е животът ми, ако бях израснала с приятел. А майката на Ейо можеше да е още жива.

Внезапно осъзнавам иронията. Ако инцидентът не се беше случил, чичо Антонио щеше да е баща на моя безсмъртен господин Перфектен. Вместо това е станал баща на Ейо. Но Ейо не може да ми е… или може? Обмислям нашата почти целувка и сърцето ми прескача.

— Не можех да ги доведа тук — отговаря ми чичо Антонио. — Беше твърде… Имах си своите причини. Пиа, трябва да ми обещаеш да не се връщаш там. Повярвай ми. Ако те бяха хванали… щяха да те лишат от много повече от една вечеря. Това не са хора, с които можеш да си играеш, Пиа. Те са настървени да получат каквото искат и съдбата на всеки, който застане на пътя им, е просто пренебрежима загуба.

Сещам се за разговора си с чичо Паоло преди малко, за Лаборатории Б и за заплахите на Виктория Щраус да смени екипа Имортис и усещам, че чичо Антонио може би е прав. Това сериозно ме безпокои.

— Обещавам… — … да отида пак там. Стотици пъти. Толкова, колкото трябва… Може да стана всичко, което чичо Паоло иска от мен, но ще се връщам при Ай’оа само за да си напомням, че продължавам да бъда човек.

— Как излизаше, без да те видят? — питам с любопитство.

— Не е нужно да знаеш.

— Хубаво. Аз споделих с теб тайната си. Честно е и ти да споделиш с мен своята.

Цупя се, но не ми пука.

— Пиа.

— Извинявай.

Рано или късно чичо Антонио ще отиде при Ай’оа, най-малкото за да предупреди Ейо да не идва да ме търси. Когато тръгне да излиза, ще го проследя. А след днешния ми разговор с чичо Паоло, усещам, че той ще прекрати „заниманията“ ми с леля Хариет и така ще сложи край на прикритието на отсъствията ми. Обещах на Ейо, че ще се върна, което означава, че ми трябва нов път навън.

Ето как ще си открия такъв.

Той излиза късно през нощта.

Наистина ли вярва, че ще спазя обещанието си да не се връщам при Ай’оа? Ако е така, значи учените са се провалили с гръм и трясък в създаването на интелигентност над средната в обектите

с елизиумски гени.

Наблюдавам го от разстояние цял ден. Тръгвам след него още когато става от масата, като казвам на леля Бриджид и леля Ненин, които седят до мен, че трябва да си легна рано. Надявам се, че това е достатъчно, за да обясни отсъствието ми на басейна тази вечер и се измъквам след чичо Антонио.

Отбива се в общежитието, където е стаята му и го изчаквам на стълбището да се върне. Сложила съм огърлицата, която Ейо ми подари, но съм я скрила под тениската. Сега я изваждам отгоре и държа каменната птичка в ръка, докато чакам. Гладките й очертания вече са ми добре познати.

След няколко минути чичо Антонио излиза, облечен в тъмни дрехи. Оттук нататък лесно го държа под око. Многото дървета в комплекса ми предоставят отлично прикритие, докато го следвам като сянка.

Той няколко пъти поглежда назад, но рефлексите ми ме предупреждават навреме. Усещам всеки път, когато се кани да обърне глава и се скривам зад дърво или храст, преди да ме види. Чичо Антонио влиза в сградата, в която се намират електрическите генератори. Изчаквам няколко секунди и се вмъквам тихо след него.

Помещението е осветено от червени светлини, защитени с жълти решетки по стените. Генераторите са огромни цилиндри, които работят денонощно и осигуряват електричество за целия комплекс. Дори и да се разкрещя, чичо Антонио няма да ме чуе от бученето на турбините. Трябва ми само минута, за да го открия — намира се зад ъгъла, в тъмното, пред метален шкаф.

Чувам трясък и продължително стържене — той мести шкафа настрани. Зад него има не стена, а врата, която едва се вижда в сенките. Ниска е, стига ми едва до кръста. Чичо Антонио я отваря и изчезва вътре, после пак се показва и издърпва шкафа на мястото му.

Страхотно. Шкафът изглежда тежък. Но трябва да опитам, защото иначе рискувам да не видя никога повече Ай’оа. Изчаквам няколко минути, за да дам преднина на чичо Антонио. Изръмжавам, напрягам се, ругая и избутвам шкафа, докато се разкрива достатъчно място, за да се мушна и аз. Трябва ми още малко време да намеря дръжката на вратата, а после да преместя обратно шкафа.

Свършвам и, колкото и да съм издръжлива, усещам умора и се налага да спра и да успокоя дишането си. Сериозно, толкова трудно ли щеше да бъде да ме направят свръхсилна, както са ме направили свръхиздръжлива? Решавам, че щом стана част от екипа Имортис, ще превърна в приоритет изнамирането на начин за генетично увеличаване на физическата сила.

Тунелът е влажен и мръсен и само интуицията ми ме води в мрака. Побиват ме тръпки при мисълта за змии, но продължавам бързо напред. Дали чичо Антонио е изкопал този тунел? Или е тук от години, още от строежа на Литъл Кейм? Може би параноичният страх на доктор Фолк, че комплексът ще бъде затворен насила, е причина за съществуването на тунела. Ако е така, как го е открил чичо Антонио?

Скоро тунелът ме извежда в джунглата. Изходът е прикрит с храсти и шума, които след като излизам навън внимателно връщам на място.

Чичо Антонио не се вижда никъде, но вече не ми е нужен. Намерила съм пътя навън и оттук нататък знам накъде да вървя точно толкова добре, колкото как да стигна от стъклената къща до всяка сграда в Литъл Кейм.

Селото е тихо като през онази нощ, когато го видях за първи път сред дърветата, доведена от Ейо. Не посрещат чичо Антонио с пир. Но не би и трябвало — той е много повече част от племето, отколкото аз.

В, момента би трябвало да говори с Ейо, но къде? Ослушвам се и не чувам нищо.