Чтение онлайн

— И тъй нататък — повтарят жителите на селото. — И така нататък.

— И тъй нататък — прошепва Ейо.

Настъпва тишина.

Имам най-странното усещане. Сякаш изобщо не съм аз. Вместо това съм безплътна мъгла, нося се във въздуха над селото и гледам скупчените Ай’оа, наредени в кръг около древния шаман и бледото момиче с широко отворени очи. Чудя се какво ли си мисли тя, за да е толкова неподвижна и бяла. Усещам, че й се е случило нещо ужасно и тя все още не го разбира. Отчаяно копнея да се понеса нагоре и надалеч в балдахина на дъждовната гора, да оставя тази мрачна сцена зад себе си и да си потърся по-весела компания. Но изведнъж нещо ме издърпва надолу към земята

и пак съм бледото момиче, седнало на рогозка от листа — мъката й е толкова остра и дълбока, че се присвивам и се опитвам да си поема дъх, но нищо не навлиза в дробовете ми. Сякаш дори въздухът ме презира.

— Пиа? — проехтява глас в главата ми. Глас, дошъл от много далеч. Чичо Антонио. Искам да се скрия от него, но няма къде да отида. Оголена и беззащитна съм като клетка под микроскоп.

— Пиа, погледни ме. — Ейо повдига брадичката ми и ме поглежда в очите. — Добре ли си?

— Не — прошепвам. — Ейо, заведи ме някъде, където да не ме виждат.

Той изглежда объркан, но действа бързо. Ай’оа тихо ме пускат да си тръгна. Избягвам погледите им. Чичо Антонио се пресяга към мен, но аз поклащам глава отрицателно. Не мога да се изправя пред него точно сега. Просто трябва да се махна.

Вървим сред дърветата, стигаме до един капок и се свличаме на калната земя.

— Ейо, не мога да дишам!

Той ме дърпа към себе си и полагам глава на рамото му.

— Можеш, Пиа. В момента дишаш. Не усещаш ли?

— Не усещам нищо. Чувал ли си тази легенда и преди?

Той замълчава и после казва:

— Да.

— Означава ли това, което си мисля?

— Не знам. Това е просто легенда.

Вдигам глава и го поглеждам.

— Не искам да повярвам в нея. Не знам дали мога. Но чичо Антонио й вярва, нали? — Разбира се, че й вярва. Той казва, че го е виждал с очите си: Знам какво се случва в онези лаборатории.

— Ейо, трябва да се върна там.

— Какво? Защо? Папи ми каза, че ако чуеш историята, ще ми позволиш да те отведа.

Сядам, поемам дълбоко дъх и бавно издишвам.

— Трябва да разбера дали е истина, Ейо. Трябва да се върна и да го видя със собствените си очи. Както ти каза, може да е просто легенда. Но знам как ще разбера.

— Ще дойда с теб.

— Не, моля те, недей. Ако е истина… о, Ейо… ако е истина, тогава чичо Антонио е бил прав. За всичко. — Има зло в Литъл Кейм. — Стой тук. Моля те. Знам къде да те намеря.

Ейо се напряга, но накрая кимва.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. — Изправям се и чакам, докато главата ми престане да се върти. — Наистина не знам.

Връщането към Литъл Кейм е кошмарно. Сякаш джунглата е направена от хартия, а аз съм кукла на конци, която се движи тромаво и неестествено през нея. Вървя бързо, защото не искам чичо Антонио да ме настигне. Надявам се, че ще остане по-дълго при Ай’оа.

Трябва да проверя историята на Калуакоа. Ако тази легенда, разказана край огньовете в джунглата от древния шаман, означава това, което си мисля, то най-ужасните страхове на чичо Антонио ще се сбъднат — истината ще ме унищожи. Вече усещам действието й, усещам как гризе като плъх всяка мисъл, която минава през главата ми.

Литъл Кейм е почти толкова тъмен, колкото и джунглата. Нося се през него като призрак, който се е завърнал, за да броди. Изглежда всички спят. Прозорците не светят, в сенките няма гласове. Сама съм, което е страшно. Предпочитам да съм заключена в някоя килия в Лаборатории Б, отколкото да съм заключена в главата си единствено със своя собствен глас за компания.

Обмислям

дали да не се насоча право към спалнята си, да затворя вратата и да се пъхна в леглото. Да се скрия под завивките и никога повече да не се показвам. Просто да се заключа в стая, в която никой — чичовци, лели, Ейо, истината — да не може да ме открие. Но не постъпвам така. Заобикалям стъклената къща и отивам при хининовото дърво, където чичо Антонио ме намери да плача и където разбрах, че той е бащата на Ейо.

Тъмна нощ е, но моите елизиеви очи различават листата на дървото и стръковете трева, върху които коленича. Бавно прокарвам ръце по тревата, като опипвам внимателно с пръсти в случай че не успея да го видя с очите си. Ако изобщо е тук. Надявам се с всяка клетка на тялото си, че не е.

След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса.

Тревата е покрита с роса, която бързо навлажнява ръцете и дрехите ми. Всяко стръкче е меко, докато пръстите ми не докоснат върха му, който е остър като игла.

Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му.

Очите, а не ръцете ми го откриват точно преди да се откажа и да изпитам облекчение. Но няма да има облекчение за мен, не и тази нощ, защото ето го тук, точно на мястото, където падаха сълзите ми. В мрака изглежда сиво и неясно, но не може да бъде сбъркано. Колкото по-дълго се взирам, толкова повече цветове се появяват. Лилави венчелистчета със златни краища, структура, подобна на орхидея и спираща дъха красота. Не очаквах цвете. Очаквах младо стръкче, може би дори с пъпка, но не и напълно развит цвят.

Два дни. Пораснало е само за два дни.

Какво научно обяснение би могъл да даде чичо Паоло на това?

Спорите, от които елизиумът расте, се съдържат в сълзите на безсмъртните, в ДНК на хора, които имат елизиум в генетичния си код. В това има някаква логика, но налудничава и нечувана в науката. През цялото това време учените никога не са го проумели — а „невежите“ Ай’оа винаги са го знаели.

Връщам се в стаята си, лягам на леглото и държа цветето в ръцете си, като внимавам да не го наведа и да не излея нектара. Такава красота. Такъв ужас. И двете се съдържат в едно-единствено цвете.

Чувам леко почукване на вратата си, последвано от гласа на чичо Антонио.

— Може ли да вляза?

— Моля те — отговарям достатъчно силно, за да ме чуе, — върви си. Имам нужда от малко време.

— Пиа… — Усещам безсилието в гласа му. — Добре. Хубаво. Ще ти дам време. Но трябва да знаеш, че не ни е останало много.

— Знам.

След като си тръгва, отново разглеждам цветето и усещам кадифения му допир.

Катализаторът изобщо не е цвете. А човек или много хора. В легендата е описано всичко — един човек пие смъртоносния нектар на елизиума и умира, другите пият от кръвта му.

Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник.

Пет поколения. Отнема пет поколения на смърт, за да бъде произведен един „защитник“, един Тапумири. Ако цяло едно цяло село е под генетичното въздействие на елизиума, има логика по едно дете на всяко поколение да бъде безсмъртно.

Ягуар, богомолка, луна. Капукири видя знака в очите ми, във въртящите се цветове, забележими само на светлината на огън.