Чтение онлайн

Когато събираме всички цветя, тръгваме към реката. Става късно — трябва да се движим по-бързо, но не мога да ги насилвам. Мисля си, че за Ай’оа това, което правим, е нещо като духовен ритуал. Може би ще се превърне в традиция. Може би всяка година ще идват в долината, изпълнена с някакъв вид цветя, ще ги берат и ще ги носят до реката. Може би след сто години ще продължат да го правят и ще разказват историята на птичката Пиа, без да са сигурни какво точно се е случило, но все едно ще я честват и ще й отдават почит.

Съжалявам, че не съм научила повече за религиите по света. Кой знае? Може би някъде

там се крие истината за съществуването на всичко. Паоло обичаше да повтаря, че истината винаги намира начин да излезе на бял свят и според мен това е единственото вярно нещо, което някога е казвал.

Стигаме до реката и започваме да хвърляме цветята в нея. Скоро Литъл Мисисипи е препълнена от тях — никога не съм виждала по-красива гледка, освен може би онзи следобед, когато плувах с Ейо и Ейми и когато се смеехме, бяхме щастливи и нямахме представа за злото, което витае в света ни. Чудя се къде ли е Ейо и защо все още не ни е намерил. Може би е сам, кървящ и дори умиращ… насилвам се да спра да мисля за това и си спомням думите му: Джунглата ще ме пази.

Последното цвете е затъкнато зад ухото ми. Вземам го и се взирам в нектара му. Красота и смърт, толкова тясно свързани. Това май важи за целия ми живот.

Потапям го във водата. За разлика от останалите, които вече са отплавали надолу по течението и са се изгубили от поглед, то потъва и не се появява отново на повърхността.

Когато поглеждам нагоре, виждам две жълти очи сред листата на другия бряг. За момент застивам, а после се провиквам:

— Алай! Алай, ела!

Той излиза от храстите, застава върху меката кал до водата и ме наблюдава. Виждала съм и преди този му поглед, в нощта, която прекарах при Ай’оа, а Алай избяга в джунглата и едва се върна при мен. След една дълга минута кимвам.

— Сбогом.

Алай сякаш разбира, кимва с петнистата си глава и ми обръща гръб. Сърцето ми се свива, когато виждам как най-старият ми приятел изчезва в джунглата, но след миг изпитвам облекчение.

Време е и двамата да бъдем свободни.

— Сигурна ли си, че ще дойде? — пита Бурако. — Откъде да знаем какво ще направят тези чужденци? Ту ми се струва, че ще поемат по един път, ту — по друг. Няма смисъл. Няма причина. Как би могла да знаеш? — мърмори и клати глава той.

Ачири му отговаря спокойно:

— Не познава ли ловецът навиците на тапира? Така и нашата птичка Пиа знае навиците на чужденците. Послушай я.

— Той ще дойде — казвам и се мъча да мисля за работата, която ни предстои, а не за Ейо. Моля те, бъди в безопасност, бъди добре… — Трудът на живота му загива, а тази долина за него е центърът на света. Ще дойде.

Крием се из Долината на Глен или това, което беше долина. Сега е само гол склон в джунглата, покрит с мъх белег, който за дни ще бъде излекуван от нова растителност. Нормални орхидеи, папрат и хеликонии ще покрият раната и джунглата ще забрави какво е имало тук. Елизиумът си отиде. Завинаги. За него ще си спомнят само Ай’оа и учените, които успеят да се измъкнат

от джунглата.

В гората притъмнява, остава само около час дневна светлина. Сигурна съм, че Паоло ще дойде рано или късно да провери долината, но може би ще трябва да изчакаме до сутринта, преди той да се появи.

Протягам пръсти към каменната птичка в джоба си. О, Ейо, къде си?

— Шшт. Идва. — Капукири стои със затворени очи и държи с две ръце дълга тояга пред себе си. Сърцето ми подскача, защото решавам, че говори за Ейо, но виждам, че не е така.

Пристъпвам напред и на пътеката се появява Паоло. Не е нужно да се обръщам назад, за да съм сигурна, че Ай’оа са невидими.

Паоло забавя ход, спира и оглежда опустошената долина с ледено изражение. Отвътре бликва гняв, горещ и жлъчен като вулкан. Скоро се появяват и останалите — Тимоти, членовете на екипа Имортис, майка ми, други учени и служители. Леля Хариет и баща ми ги няма. Надявам се двамата да са се измъкнали.

Всички носят пушки и, разбира се, са изтощени. Дали са успели да спасят нещо? Може би след няколко дни мравките ще си отидат и те ще успеят да се върнат и да приберат имуществото си и екипировката.

Защо изобщо мисля за това? Литъл Кейм вече не е мой дом. Проблемите са си техни.

— Днес направи нещо ужасно, Пиа — казва Паоло с глас, подобен на клокочеща лава. — Нещо много, много ужасно.

— И ти си направил много ужасни неща. Мисля, че имам право поне на едно.

Той гневно махва с ръка към унищожената долина.

— Значи това ще бъде твоето наследство? Един-единствен безсмъртен човек да се роди — и да се отплати по този начин? Хвърляш собствената си раса в пламъците на забравата заради прищявка. Заради хормонално привличане към едно диво момче.

— Знам достатъчно за диваците — отговарям. — Отгледана съм от диваци.

— Не се опитвай да си играеш на думи с мен, момиченце. Аз те направих това, което си. И аз ще те унищожа.

— Няма да я докоснеш, караиба — казва Лури, излиза от прикритието си и застава до мен. Ай’оа изникват от джунглата и се събират около нас. Учените отстъпват назад и вдигат пушките си. Но срещу всяка пушка има насочени по пет отровни стрели.

— Караиба — заговаря Бурако и пристъпва напред, — ние, Ай’оа, чухме историята на птичката Пиа. Сега знаем какво сте сторили с братята, сестрите, майките и бащите ни, които напуснаха селото ни и приеха вашия начин на живот. Знаем, че са мъртви. Чухме всички неща…

— Няма да слушаме това! — изкрещява Сергей, пристъпва напред и размахва пушката си. — Те са невежи и повтарят казаното им от Пиа. Това е абсурдно…

Сякаш омагьосана от Капукири, стрела със зелени пера прелита и улучва Сергей в гърлото. Той пада без да продума повече, учените ахват едновременно и започват да отстъпват. Затичвам се към него с плач, като за момент забравям, че е убиец. Виждам само човек, когото цял живот познавам, някой, когото съм мислела за приятел. Но Лури ме хваща за ръката и ме издърпва назад с тържествен поглед. Никой не казва кой е изстрелял стрелата, но Бурако продължава невъзмутимо: