Происход
Шрифт:
В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.
— По-бързо! — провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат — мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.
Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.
— Ранен си! — Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.
— Не
Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.
— Добре ли си? — крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. — Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!
— Добре съм — настоява той. — Давай. След теб съм.
За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.
— Ейо, не може да продължиш. Тече много кръв.
— Кал — изрича той през зъби. — За да спре кръвта. Листа и кал.
Започвам да копая, докато стигам до влажната пръст. Загребвам с шепи и я давам на Ейо, който намазва рамото си. Задъхва се от болка и потръпва при всяко докосване. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна.
Щом калта на рамото му се спича, той ляга, затваря очи и диша тежко. И аз дишам на пресекулки, сякаш тялото ми се опитва да подражава на неговото.
— Ейо — хващам ръката му, — Ейо, какво да направя сега? Да доведа ли Капукири?
— Той си отиде.
— Какво? Какво му се е случило?
— Не Капукири — Ейо отваря очи и се взира в зеления балдахин над нас. — Папи.
Ох. Да. Така е. Чичо Антонио е мъртъв. Сцената се преповтаря в ума ми. Чичо Антонио се притиска към иглата, пада, просва се неестествено на земята. По кожата ми пробягват тръпки. Имам чувството, че съм покрита с човекоядни мравки.
— Защо го направи? — питам тихо. — Можех да се договоря с тях. И двамата щяхте да бъдете свободни.
Всъщност знам защо го направи. Знам съвсем добре. Най-благородният живот е този, който се дава за друг.
Ейо отново затваря очи. Чудя се кое му носи повече болка — куршумът или скръбта.
— Върви, Пиа. Ще се скрия. Никога няма да ме намерят. Слушай. Ай’оа… се подготвят за битка. Искат да нападнат Литъл Кейм. Трябва да ги спреш… Така само ще ги избият. — Той потръпва и спира, за да си поеме въздух. — Трябва да продължиш напред. Аз ще се оправя, джунглата е моят дом. Ще… ще ме скрие и защити.
— Ейо…
— Върви! — изръмжава той и прозвучава точно като баща си.
— Добре — казвам аз. — Но не се отдалечавай. Ще се върна за теб.
Очите му се затварят от болката, но той кимва. Протягам се, докосвам бузата му и прокарвам пръсти по брадичката му.
— Пази се.
— Ще
се пазя. И ти се пази.— Сериозна съм, Ейо. Ти… ти си всичко, което ми остана — прошепвам.
— Върви, Пиа.
Побягвам.
Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.
Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила — безсмислено — нож към гърлото ми.
— Ти — изсъсква той и ме разклаща. — Караиба! Дошла си да си довършиш работата? — пита на езика на Ай’оа. — Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!
— Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…
— Лъжкиня! — Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.
— Спри! — чувам писклив глас и Ейми се появява до него. — Пусни я! Тя ме спаси!
Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.
Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.
— Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!
При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.
Ейми ме прегръща през кръста.
— Ти си тук! Пиа!
— Да — отвръщам. — А ръката ти, Ейми? Как е?
— Добре е! — Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея — ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.
Ейми се оглежда наоколо.
— Къде е Ейо?
— Идва. Ранен е, но ще се оправи. — По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. — Къде са Ачири и Капукири?
Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.
— Ачири! — Виждам старейшината и се затичвам към нея. Тя рисува страшни назъбени линии с кървав цвят по лицето на Лури. Обръщам се към нея на езика на Ай’оа. — Ачири, трябва да ме изслушаш!
Тя не спира да рисува, но пита:
— Какво има, птичке Пиа? Къде е Далекоходеца?
— Ранен е. В джунглата. Можеш ли да изпратиш някой да му помогне?
Ачири кимва, прави знак на мъжете и им нарежда да го потърсят.
Продължавам:
— Той ме изпрати да ви кажа… Не можете да нападнете Литъл Кейм!