Происход
Шрифт:
Тя оглежда работата си и кимва.
— Върви, Лури. — Лури ми се усмихва и тръгва. Ачири избърсва ръце в полата си и се обръща към мен.
— Това пък какво е сега? Първо, Ейми идва и ни казва, че лоши хора са се опитали да я убият, а ти си й помогнала да избяга. После Ейо хуква да те търси и не се връща. Появяваш се ти и ми казваш, че не трябва да се защитим от тези, които убиват децата ни? — Намръщва се към Ейми. — Дори и тези деца да са достатъчно глупави да се скитат сами!
Ейми също й се намръщва.
— Трябваше да върна на Пиа огърлицата й!
— Глупаво момиче! — скарва й се Ачири. — И затова тръгна сама из джунглата? Тц! — Тя отново поглежда към мен. — Кажи ми, птичке Пиа, трябва
Отстъпвам назад, уплашена от силата й — и от гневните червени линии, изрисувани по лицето й.
— Не! Разбира се, че не! От всички хора аз най-добре разбирам защо трябва да се биете! Но те имат пушки, Ачири, и много Ай’оа ще умрат, ако се изправят така срещу тях!
Тя се замисля, но Бурако внезапно изниква до мен и заговаря на езика на Ай’оа.
— Ще се бием! Не слушай чуждото момиче! Виж каква беда ни донесе то!
— Млъкни, Бурако! — изръмжава Ачири. — Капукири! Ела!
Шаманът идва с накуцване. Само той не е изрисувал лицето си. Ачири ме посочва.
— Пиа казва, че не бива да се бием. Бурако казва, че трябва. Ейо Далекоходеца все още не се е върнал. — Тя вдига ръце. — Да се бием или да не се бием? Чувам много гласове и виждам много пръсти, сочещи в различни посоки! Кажи ми, Капукири, виждаш ли по кой път трябва да тръгнем?
Капукири примигва към нея като бухал и се оглежда.
Ай’оа, вече разбрали за спора, притихват и се приближават, за да чуят какво ще каже водачът им. Ейми се притиска към мен и ме държи за ръка.
Най-после Капукири проговаря:
— Видях знака на ягуара, богомолката и луната в очите на дъщерята на Миуа. Тази, която крачи с ягуар за неин пазител и която не може да падне от копие или стрела. Тя ни беше изпратена, за да ни води.
Ай’оа шепнат в съгласие и само Бурако се мръщи. Капукири протяга разкривената си ръка към мен.
— Говори, Неумираща, и ние ще слушаме.
Той отстъпва назад и аз се оказвам обградена от изпълнени с очакване Ай’оа. Отначало мълча, но Ейми ме гледа сериозно, изпълнена с толкова надежда и доверие в мен, че намирам думите.
— Ай’оа, аз съм, както казвате, караиба, чужденка. Но вие знаете историята на Калуакоа. Знаете, че Неумиращите се раждат само, когато мнозина умрат преди тях. Това важи за Калуакоа и важи и за мен. — Затварям очи и си поемам дълбоко дъх — иска ми се Ейо да беше тук и се мъча да не мисля как чичо Антонио се свлича на земята. Ако мога да се съсредоточа само за няколко минути… — Днес научих, че много са умрели и те са от вашата кръв. Учените, които са ме създали, са измамили хората ви и са използвали елизиум — иреса — за да ги убият. Кръвта им е била взета, преминала е нататък и сега тече в мен. — Вдигам ръце с китките нагоре, а сред Ай’оа се разнася шепот. — Аз съм чужденка, но кръвта ми е на Ай’оа и това е ужасно, ужасно зло. Не мога да ви върна мъртвите, но мога да опитам да ви спра, за да не стават повече. Моля ви, не нападайте Литъл Кейм. Учените имат пушки и макар да знам, че вие сте храбри и готови на всичко, стрелите ви не са проблем за тях. Съгласна съм с вас: чужденците трябва да си отидат. Трябва да си върнете джунглата. Но не това е начинът.
— А кой е начинът? — пита Ачири.
— Елате с мен там, където расте иреса. — Идеята се оформя в главата ми в момента, в който я изричам и знам, че това е единственото, което можем да направим. — Ако унищожим цветята, ще премахнем причината чужденците да са тук. Ако иреса изчезне, учените ще си отидат.
Отстъпвам назад, за да покажа, че съм свършила. Те започват да шепнат и шепотът става все по-силен, докато накрая Бурако надава рев, за да
ги накара отново да утихнат.— Не ми харесва това, което Неумиращата каза — обявява той и сърцето ми се свива. — Но думите й са истина.
Вдигам глава с надежда. Той кимва и ме поглежда сериозно.
— Ще отидем при иреса и ще ги унищожим до едно. Днес не бива да умират повече хора.
Ейми стиска ръката ми и надава радостен писък.
Искам да изпитам радостта й и наистина съм доволна, че Ай’оа ме послушаха. Но в този момент копнея единствено Ейо да е до мен и да поплача на рамото му.
Чак привечер стигаме до Долината на Глен. Има петима пазачи — явно чичо Паоло е очаквал да дойда тук. Но не е очаквал цялото племе Ай’оа. Да парализират пазачите с кураре, преди те дори да са успели да ни видят, е детска игра за тези ловци от джунглата.
И тогава започва истинската ни работа. Жените изпразват кошниците си от оръжията и започваме да ги пълним с цветя.
Учудвам се колко ми е трудно да го правя, макар и да знам каква е цената тези цветя да бъдат използвани. Те са напоени от кръвта на мнозина, но моето съществуване е свързано с тях. С тези цветя споделяме малко обща ДНК. Но трябва да бъда безпощадна. Трябва да си идат до едно.
Кошниците скоро преливат и хората започват да правят наръчи от цветя. Увиваме ги в тениски и в листа, а някои жени дори ги затъкват в косите си. Ай’оа превръщат лилавозлатните орхидеи в свое облекло — същите цветя, които са откраднали живота на толкова много хора от народа им. Лури ме намира и ме прегръща силно.
— Не бива да носиш тежестта на злото, сторено от други, Пиа. Вината не е твоя. Ние не обвиняваме теб.
Отдръпвам се от нея.
— Ако не бях аз, Лури…
— Ако не беше ти — промълвява тихо тя, — щеше да е някой друг. И кой би могъл да предположи? Ако беше някой друг, може би нямаше да има такова благородно сърце като теб. Може би щеше да е по-лошо за нас. Но не трябва да гадаем какво би било — а само да виждаме какво е сега. А именно, Пиа, че ти се доказа като приятелка на Ай’оа. Не… доказа, че си Ай’оа. — Тя е малко по-ниска от мен, но когато ме поглежда право в очите, имам чувството, че е много, много по-висока. — Ти каза, че във вените ти тече нашата кръв. Добре. Горди сме, че те имаме.
Стегналото сърцето ми менгеме леко отслабва хватката си. Искам да прегърна Лури и да заридая на рамото й. Искам тя да ме прегърне така, както майка ми никога не го е правила така, както я виждам да прегръща малката Ейми и искам да ми каже, че всичко ще бъде наред. Но в душата ми все още има твърде много болка и вместо това свивам юмруци и се втренчвам в земята.
Лури повдига брадичката ми с пръст.
— Малка Тапумири, на света има чудовища. — Тя затъква едно стъбло елизиум зад ухото ми, погалва косата ми и се усмихва. — Но ти не си едно от тях. Не поемай в сърцето си теглото на умрелите. Остави това на боговете. Смъртта невинаги е тъжна — за някои е вход към свят, в който всеки пие от иреса и става безсмъртен.
Взирам се в нея и усещам в очите си непотичащи сълзи. Това са красиви думи, но премахват съвсем малка част от болката ми.
Виждам през долината, че воините, изпратени да търсят Ейо, се връщат. Ейо не е с тях. Поемам дълбоко въздух и очите ми се премрежват от сълзи. Лури нежно обръща лицето ми към себе си, за да ме погледне в очите.
— Ейо е силен и знае как да се грижи за себе си. Не се тревожи за него сега.
Дъхът ми продължава да замръзва в гърлото и едва се сдържам да не се втурна в джунглата. Но му обещавам, че ще се грижа за Ай’оа и няма да добавя нарушено обещание към злото, което моят живот е причинил на света.