Чтение онлайн

— Виждала съм и преди такива стаи.

— Къде?

Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.

— Пиа, имаш ли представа за какво се е използвало това крило?

— Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… — В пожар, какъвто никога не е имало. — Защо биха излъгали? — прошепвам.

Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.

— Трябва да те скрием.

— О, да.

Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници — хладилници, които не могат да бъдат отворени

отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.

Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.

— Пиа…

— Да?

— Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…

— Да. И?

— Ами — тя вдига вежди многозначително, — бих могла да поискам някой — сещаш се кой — да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…

Срещам погледа й и разбирам какво ми предлага. Не е възможно да знае какво съм правила в джунглата, но ми предлага начин да се върна там, ако искам. Но не съм сигурна какво искам точно сега. Затова само кимвам леко и уклончиво. Тя също ми кимва и не казва нищо повече.

— Ще изчакам час и нещо и небрежно ще попитам дали някой се е сетил да провери тук. Дотогава по-добре приготви обяснение как си попаднала в толкова тъпо положение, нали?

Кимвам пак.

— Лельо Хариет — питам аз, — защо ми помагаш?

Тя се поколебава и тръгва да казва нещо, но го прикрива с мрачна усмивка.

— Ще се видим след час, Пиа.

И затваря вратата.

На нея има малък прозорец, но стъклото е непрозрачно и виждам само отварянето и затварянето на вратата на лабораторията, когато леля Хариет излиза. Примирена със своя час на мъчение, аз се обръщам и започвам да разглеждам малкото помещение.

На отсрещната страна има два метални стелажа, на които са подредени пластмасови съдове, надписани със сложни шифри от букви и цифри и дори цветни етикети. Имах причина да избера точно този хладилник и причината стои на втория рафт на около метър от лявата ми ръка. Това е контейнер с проби от Anopholese darlingi — комари — които използвам в изследванията си на маларията с чичо Харуто и баща ми. Едно от занятията ни беше планирано за днес — просто ще кажа, че съм искала да започна по-рано и случайно съм затворила вратата зад себе си.

Докато седя на пода и треперя, мога да мисля единствено за топлината на огньовете на Ай’оа — толкова по-силни, диви и опасни от електрическите печки, които използваме в Литъл Кейм. Бих запалила огън тук, но няма нищо за горене, освен пробите от животински тъкани, а те биха стигнали едва за десетина минути.

Иска ми се да имахме повече открити огньове в Литъл Кейм, точно както ми се иска да имахме деца. Никой тук не говори за деца. Ако някой от служителите или учените има, никога не ги споменава. Предполагам, че или никога не са имали, или децата са пораснали и са си заминали. Защо иначе родителите им биха ги оставили? Вече имам чувството, че светът е малко по-мрачен без смеха и безгрижните им игри. Завиждам на Ейо за живота му с децата и се чудя колко по-различен би бил моят собствен живот, ако имаше деца на моята възраст, с които да си играя и с които да порасна.

Но Литъл Кейм не е място за деца. Няма къде да тичат и играят, а и така или иначе според чичо Паоло всяко нещо, което не допринася за изследванията тук, е странично и ненужно. Той би казал, че децата само се пречкат, чупят разни неща и те отвличат от истинската ти работа. Когато бях малка, чичо Антонио ме следваше навсякъде и ме държеше настрана, за да е сигурен, че няма да прекъсна някой важен експеримент. Прекарвахме цялото си време главно в социалния център. Той ме научи да плувам, да чета, да събирам и изваждам. Представих си всичките деца

на Ай’оа да седят на едно място толкова дълго, колкото аз с чичо Антонио и да учат корен квадратен и деление. Би било кошмар. Имат повече дива енергия от мен тогава — може би и аз съм я имала, но никога не съм се научила да я показвам поради липса на други деца. Всичко, което знаех, беше как да бъда възрастна — не просто възрастна, а учен. Започнаха да ме обучават от четиригодишна, за да заема мястото си в екипа Имортис.

Казвам си, че чичо Паоло трябва да е прав. Очарованието ми от най-малките Ай’оа само изважда емоциите ми извън контрол. А няма нищо по-опасно от загубата на контрол, ехти гласът на чичо Паоло в мислите ми, повтаряйки едно от любимите му изречения.

Дълбоко в себе си осъзнавам, че мисля за всичко това, само за да блокирам една друга мисъл. Мисълта за онзи мрачен коридор и малките стаи, странните вериги и драскотините по дървените пейки и стените. Ами пожарът? Защо ще ме лъжат?

Един въпрос ме смразява повече дори от хладилника, в който съм хваната в капан — какво крият?

За да спра да мисля толкова много, започвам да удрям по вратата, сякаш съм го правила цял ден. Удрям толкова дълго и силно по неумолимия метал, че почти започвам да вярвам на собствената си лъжа. Толкова ми е студено, че оглупявам.

Когато вратата се отваря, съм полузамръзнала и толкова отчаяно искам да изляза, че продължавам да стискам юмруци няколко секунди след като са ме увили в одеяла. Щом разбирам, че вече съм навън и че чичо Антонио, майка ми, чичо Паоло и леля Хариет са наоколо и се грижат за мен, се успокоявам достатъчно, за да изпелтеча обяснението си защо съм се озовала там. Лъжливото обяснение, разбира се.

Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.

На леля Хариет не й мига окото.

Минават два дена, които прекарвам в ужас, че някой ще се сети как всичко е било нагласено и двете с леля Хариет ще бъдем повикани в офиса на чичо Паоло. Но нищо необичайно не се случва — освен кражбата на кутийка кибрит от кухнята, която извършвам, докато Жак не гледа.

Затварям се в стаята си, заставам пред огледалото, вадя клечка от кутията и я драсвам. Не съм сигурна какво ще видя и ще видя ли изобщо нещо, но от посещението си при Ай’оа насам не мога да махна думите на Ейо от главата си: Знакът се вижда само на огън.

Задържам клечката на няколко сантиметра от носа си и наблюдавам дали нещо ще се случи.

Нищо не се случва.

Навеждам се по-близо, докато почти не залепвам нос до отражението си. Вдигам клечката по-високо.

И го виждам, точно когато клечката почва да пари пръстите ми. Не усещам пламъка по кожата си, докато той накрая не угасва. Връхчетата на пръстите ми са топли, но незасегнати. Драсвам нова клечка един, два, три пъти, докато пламне и едва не я забождам в окото си, толкова съм потресена от това, което виждам.

Изглежда почти като отражение. Почти. Но пламъчето на клечката е неподвижно и равномерно за разлика от буйните отблясъци в златно и виолетово в ирисите ми. Преди не съм ги виждала. Никога не съм подозирала, че ги има. Сигурна съм, че и никой друг в Литъл Кейм не ги е забелязал. Чичо Паоло със сигурност не е споменавал за тях. Но ето ги — светлинки, които се въртят и разцъфват в синьозелените ми ириси. Изчезват, когато отдалеча клечката и се връщат в мига, в който я приближа пак. Цветовете на елизиума, уловени в очите ми, блестят, вият се и гаснат като огън, като вода, като дим.