Происход
Шрифт:
През тълпата преминава шепот.
— Ягуар, богомолка, луна — прошепва Ейо. — Онези, които са били, но вече ги няма. Тапумири.
Капукири пуска лицето ми и поема ръцете ми, като ги обръща така, че да разкрие бледосините вени по кожата ми. Той ги проследява с разкривените си пръсти нежно като допир на пеперуда.
— В тези вени текат сълзите на Миуа — прошепва.
Ай’оа притихват. Усещам хлад и го отдавам на студения нощен въздух. Думите на Капукири означават нещо за тези хора, нещо, което ги поразява и те онемяват от благоговение или страх, не мога да определя кое от двете. Те се втренчват в мен с широко отворени очи и не знам дали това
— Ягуар, богомолка, луна — шепнат на езика си, думи, които вече са запечатани в паметта ми, благодарение на превода на Лури. Тапумири, които вече ги няма. Сълзите на Миуа отново текат. Ягуар, богомолка, луна.
Отначало шепотът е нестроен и разпокъсан, но постепенно се слива в един глас, общ напев, от който ме побиват тръпки. Не знам какво означава или какво общо има с мен, но усещам, че пропускам нещо голямо и важно.
— Ейо — прошепвам, — какво казват?
Само той не припява, но стои до мен със спокоен и изпитателен поглед.
— Че си дошла да ни спасиш.
Глава 12
— Да ви спася? — повтарям. — От какво да ви спася?
Но Ейо не отговаря. Той грабва ръката ми, повежда ме към най-големия от огньовете и ме кара да седна, а Алай се просва в краката ми. Ай’оа започват да носят бананови листа и глинени съдове, пълни с храна. Разпознавам повечето неща, защото Литъл Кейм често търгува с Ай’оа, като разменя за дрехи плодове и месо. Но има и ястия, които са ми непознати и не искам да докосвам.
Всички ме наблюдават с очакване, увещават ме да ям, затова опитвам от всяко ядене, което ми поднасят. Не знам какво друго да направя. Ейо е от дясната ми страна и изглежда глупаво самодоволен по неясни за мен причини, а Лури е отляво. Тримата седят от другата страна на огъня и сякаш са отделно от останалите, въпреки че са обградени от Ай’оа. Наблюдават ме безмълвно и след известно време решавам просто да не им обръщам внимание, доколкото мога. Някои храни са ми вкусни. След като съм пробвала всичко, Ай’оа също започват да ядат, въпреки че трябва да е около полунощ.
Знам, че трябва да се прибирам, но не мога да се откъсна. Това село и хората му са толкова жизнерадостни, странни и различни от всичко, което познавам. Аз съм ужасена, объркана и напълно омагьосана. Чудя се дали това е начинът, по който се чувства баща ми, когато изследва новооткрит бръмбар или пък чичо Паоло, когато направи важно научно откритие при някой от експериментите си.
По някаква причина ме направиха почетен гост. Сигурно има нещо общо със знака на ягуара, богомолката и луната, който Капукири твърди, че е видял в очите ми. Не казват от какво според тях трябва да ги спася. Но е трудно да се съсредоточа върху това за дълго, докато ме обвиват с гирлянди от орхидеи. Децата се бутат да са по-близо до мен, задават ми срамежливо въпроси на смесица от английски и Ай’оа и изглежда не ми се сърдят, когато не мога да отговоря. Опитват се да галят Алай, но той изръмжава предупредително.
Децата ме омайват. Досега не съм виждала никой по-малък от мен. Израснах като единственото дете в Литъл Кейм. Игрите и смехът им, начинът, по който се движат — сякаш са по-леки от понесени от вятъра цветя — ме омагьосват. Те са толкова малки и свободни, че като ги гледам, почти ме боли сърцето.
Един ден, когато безсмъртната раса е завършена, няма да има повече деца. Не може да има, защото ще рискуваме да пренаселим планетата. Колкото и често да си мечтая за създаването на своите безсмъртни, за момент от тази мисъл ме побиват тръпки.
Трябва да се преместя на няколко метра, когато Ай’оа започват да танцуват около огъня. Няма нищо общо със скования заучен танц на рождения ми ден. Ай’оа се движат диво, непредвидимо, така бързо и живо, както огънят. Неколцина седят и бият барабани или свирят на тънки дървени флейти, а танцьорите добавят свой собствен ритъм с телата си. Няма двама, които да танцуват еднакво. Спирам да ям, само зяпам и вероятно изглеждам като идиот. Но не мога да спра. Пленително е.
— Ела — поглеждам нагоре и виждам Ейо над мен с протегната ръка.
Поклащам глава.
— Не танцувам. Повярвай ми.
— Ела.
Неохотно поемам ръката му. Топла и силна е и той ме повдига и завърта, преди да успея да променя решението си. И после просто няма спасение — в капан съм в пръстена от танцьори, сякаш съм изтеглена от някаква магнитна сила. Но не ме е грижа. Всъщност скоро забравям всичко и започвам да усещам музиката, огъня, водовъртежа на дребните гъвкави тела, които се вият около мен и ме носят напред. Ейо е точно до мен и продължава да държи ръката ми. Той и аз се движим като два пламъка на една факла, като чичо Антонио и доктор Непохватка, когато танцуваха. Но ние сме по-буйни и всяка стъпка, която правим, е напълно спонтанна, извираща от първобитния инстинкт, който никога не съм предполагала, че притежавам.
Забравям, че съм безсмъртна и че не бива да съм тук. Забравям за чичо Паоло и горкия Рузвелт. Забравям, че годините ще се изнижат и всички тези хора ще умрат, а аз ще продължа да живея. Засега, за тези няколко скъпоценни минути, аз принадлежа на танцуващия пръстен, принадлежа на джунглата, на Ай’оа и техните опияняващи огньове. Не съм Пиа. Не съм никой. Аз съм само още едно тяло, следващо такта на барабаните.
Следващо ръцете на Ейо.
Той ме върти и улавя, и накъдето и да се обърна, винаги е там. Допирът му е като огън, лек и нежен, но изгарящ. Върховете на пръстите му парят по ръцете и рамената ми. Не спирай, мисля си, не смей да спираш. Собствените ми мисли ме плашат или поне плашат другата Пиа. Тази вечер аз съм дивата Пиа и нищо не може да ме спре, дори тръпките, които плъзват по гръбнака ми всеки път, когато погледите ни се срещнат.
Мога да танцувам цяла нощ, но Ейо скоро се изтощава. Излизаме от кръга и се отпускаме със смях на земята, а децата се събират около мен с още плодове и цветя. Вземам изпечен банан, набучен на дълга пръчка, и се усмихвам топло на момиченцето, което ми го подава. То отвръща на усмивката ми, а после се разкикотва и избягва.
— Ейо, какво каза старецът, че е видял в очите ми?
— Капукири? — Ейо все още диша тежко. Ляга назад със затворени очи. — Видя знака на ягуара, богомолката и луната. Знакът на Калуакоа.
— Но какво е това? Когато проверих за последно, очите ми бяха като на всеки друг.
Ейо махва с ръка към огъня.
— Ето го твоят отговор. Знакът се вижда само на огън. Няма ли огньове в селото на учените?
В момента бих дала всичко за едно огледало. Макар да му вярвам напълно, знам, че единственият начин да се убедя е като видя сама.
— Ти какво имаше предвид, когато каза, че според тях съм дошла да ги спася? От какво да ги спася?
Той сяда и вдига рамене.