Чтение онлайн

— Убий я, Ейо! Убий я! — вика Ейми.

Несъмнено прави най-доброто, на което е способен. Когато змията се намотава около гърдите му, той плъзва ръка под нея и се бори да я отблъсне. Мускулите му се напъват под бронзовата кожа, лицето му почервенява от усилието, но той успява да я отблъсне от себе си. Борбата трае няколко дълги минути, през които сърцето ми се е качило в гърлото. Моля те, моля те, моля те… — иска ми се да знаех на кой бог да се моля. Вместо това, изпращам думите като зов за помощ по радиото. Моля те,

моля те…

С дълбок безсловесен рев Ейо отхвърля змията от тялото си. Тя се преобръща яростно във въздуха, съска и се приземява с плясък във водата. Мисля си, че се е свършило, защото Ейо е свободен и сега можем да избягаме, но той тръгва след нея.

— Не! — викам с дрезгав глас.

Но Ейо не ме слуша, той е изпаднал в ярост от битката. Посяга назад към малкия лък на гърба си, но оръжието е счупено от прегръдката на змията. Хвърля се след нея с насочена като нож стрела. Един светкавично бърз удар и той пронизва главата на змията право в окото.

Известно време тялото се мята буйно, а изтощеният Ейо се сгромолясва до мен на брега. Той затваря очи и се мъчи да поеме дъх.

— Добре ли си? — питам го дрезгаво.

Ейо не ми отговаря, а само се мъчи да диша. Но след малко ми кимва. Свалям фланелката си — знам, че гледката на спортния ми сутиен няма да обиди никой Ай’оа — половината им жени се разхождат голи до кръста — и я потапям в реката. После започвам да мия лицето и гърдите му с нея — виждам как вените по врата и слепоочията му пулсират.

След малко отваря очи. Те са зачервени и уморени, но гледат към мен и само това ме интересува.

— Ти ме спаси — прошепвам. — Ти я уби.

И двамата се обръщаме към змията, която най-после е неподвижна. Зеленикавите спирали се вият във водата. Ейми нагазва, мушка я с пръчка и изпищява, когато тялото помръдва, но змията вече е мъртва. Главата й лежи на отсрещния бряг, а от черепа й стърчи стрелата. Ейо ми се ухилва. Ухилването му е малко страшно, защото е покрит с кал и листа и току-що е убил гигантска змия.

— Вечеря — казва той.

Колкото и да ме увещават, Ай’оа не могат да ме убедят да пробвам кебап от анаконда. Наистина има за всички. Насичат змията на парчета и ги пекат бавно на шиш на огньовете. Не мога да гледам. Нещо в идеята да ям създание, което едва не ме е изяло, убива апетита ми.

Става късно и тръгвам към мястото, където пазачите винаги паркират джипа. Трябва да измислим обяснение защо съм в този вид. Вече дишам нормално и знам, че нямам вътрешни увреждания, но имам синини по врата и стомаха, косата ми е разрошена, а дрехите ми са разкъсани и кални.

Ейо ме изпраща. Той също не говореше по време на пиршеството, въпреки че го засипваха с хвалби. Очевидно никой Ай’оа не е убивал толкова голяма змия, поне не в близкото минало. Сега Ейо е герой.

— Можеше да те убие — казвам, докато се изкачваме по стръмния склон и си помагаме с лианите и храстите.

Ейо вдига рамене и ми подава ръка. Хващам я и той ме издърпва до себе си.

— Трябваше да я махна от теб. Ти беше почти припаднала.

— Можеше да загинеш заради мен.

— Може би — отговаря той, сякаш това не му е идвало наум досега. — Но Капукири казва,

че най-благородният живот е този, който даваш за друг човек.

Обмислям го известно време — това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала — защото винаги правя така.

Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.

Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?

Никога няма да се стигне дотам — казвам си, — със сигурност няма да се стигне дотам.

Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.

— Какво означава това? — питам и соча надписа.

— Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.

За да не ги видя — мисля си, защото знам, че това е причината.

— Твоят Папи снощи е бил тук?

— Идва веднъж седмично.

— Ти така и не ми каза кой е. — Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? — Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!

— Разбира се, че не — отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. — Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. — Той вдига извинително рамене. — Така е честно.

— Сигурно — въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. — Но аз ще разбера рано или късно.

— Може би — съгласява се той.

Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.

Ейо спира на върха.

— Сигурна ли си за този план?

— Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? — Спирам до него. — Предполагам… че ще се видим пак?

Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.