Чтение онлайн

А мама е болна,

иначе тя...»

«Добре, момко.

За словата волни —

на, вземи... Па не губи я!»

Жълтицата светла

взе момчето: «Благодаря.»

«След мене, момчета!

Само тихо! Ей, Галайда,

я ела тук, мили.

Във горичката край хълма

ляхите са скрили

своето имане. Кажи

на момците — всички,

щом пристигнем, да обкръжат

малката горичка...»

Обкръжиха те гората.

Гледат — никой няма.

«О! Момчета, погледнете —

берекет

голям е.

Какви круши само зреят...»

Брулете ги, мили!»

И покапаха отгоре,

като круши гнили,

ляхите-конфедерати.

Сбраха ги момците,

потърсиха, намериха

имането скрито

и подкараха ги бърже —

бърже пред конете:

те подкараха да съдят

ляхите проклети

във Лисянка...

Мръкваше се. А Лисянка

светна надалече:

Железняк и Гонта палят

лулите си вече.

Тъй лули да палят даже

в ада не умеят.

И тече надолу Тикич,

от кръв червенее —

от кръв полска и еврейска.

А покрай реката —

и колиби, и палати

горят — че съдбата

не щади големи, малки.

А насред пазара

викат Железняк и Гонта:

«Враговете стари

бийте, та да се покаят!»

И момците бият.

Един моли, друг проклина,

трети плачат, вият.

Други пък се изповядат

пред трупа на брата,

мъртъв вече... Няма милост

страшната разплата!

Не признава, не прощава

и на хубавица.

И тече кръвта червена

вред като водица.

Не остана тук ни старец,

ни дете — загина

всичко полско и еврейско

в тая зла година.

А гори, гори Лисянка,

бушува пожара,

все по-яростно, по-страшно

в нощта се разгаря,

облаците чак достига,

надалече свети.

А Галайда едно знае:

«Смърт на зверовете!»

Мъртвите със нож пробожда,

беси ги, гори ги.

«Малко, малко кръв проляхме,

на мен ми не стига!

Ни един-единствен лях тук

жив да не остане...

Море кръв да се пролее...

Оксано! Оксано!

Де си?» — вика и се

хвърля в огъня, в пожара.

Хайдамаците в туй време

бърже на пазара

мъкнат маси, слагат гозби —

та докато свети, да вечерят...

«Яжте, пийте,

гуляйте, момчета!»

Те пируват, а покрай тях

адът пламенее,

сред пожара, на гредите,

страшно се люлеят

труповете пански... Рухват

заедно с гредите...

«Пийте, деца! Със такива

панове честити

може пак ний да се срещнем!» —

Железняк наш казва

и в един дъх чашата си

мигом той опразва.

«За

телата ви проклети,

за душите гнили —

пак ще пия! Пийте, деца,

пий ти, Гонта мили!

Вечно ние с теб ще бъдем

заедно другари.

А къде е Влаха? Хайде,

засвири, кобзарю —

но не песен за дедите,

а за нас — и ние

не признаваме тъгата»

и ний ляхи бием.

Весела изкарай, старче —

за оная мила,

млада, весела вдовица

и как тя тъжила...»

Кобзарят свири и припява:

«От село до село —

музика, целувки:

че яйца продадох аз,

купих си обувки.

От село до село

ще танцувам кръшно:

нямам крава, нямам вол —

една само къща.

Аз ще дам, ще продам

на кума и нея,

във барака край плета

аз ще си живея,

ще продавам вино там,

ще прекарвам, клета,

до зори в пир, игри

с младите момчета.

Ой, дечица, гълъбчета,

вий не се сърдете,

ами вижте как танцува

майка ви напета.

Вас — в школо, на чуждо аз

гръб ще свивам от зори,

но червените ботушки

аз ще скъсам от игри.»

«Хороводна, хороводна!

Я друсни, кобзарю!»

Влах удари — заиграха

всички на пазара.

Свят тресе се. «Давай, Гонта!»

«Давай, брат Максиме!

Да му друснем, да му друснем,

доде не загинем!»

«Ох, не гледайте, момчета,

че съм цял във дрипи;

на баща си съм се метнал

като него пипам.»

«Добре, брате! Честна дума!»

«По-живо, Максиме!»

«Ха сега де!»

«Всички като мен правете:

всякакви моми любете —

и попови щерки мазни,

и мужишки щерки разни.»

Скачат всички, а Галайда,

клетото сираче,

настрана седи невесел,

тежко, горко плаче.

Ех, защо тъжи Галайда?

Със червен жупан е,

има злато, слава има,

но няма Оксана;

няма с кого да споделя

радостта, съдбата;

и ще ходи пак, ще скита

самин по земята.

Той тъгува, а не знае,

че отвъд реката

седи милата Оксана

в панските палати —

с тези същи ляхи, дето

баща й убиха,

а сега зад зидовете

в страх се притаиха.

Седи милата Оксана,

изтръпнала, бледа,

към Лисянка, цяла в огън,

непрестанно гледа

и си мисли, и си шепне:

«Де си, мой Ярема?»

А не знай, че недалече

във същото време

той за нея все си мисли,

дето седне, стане,

и я търси, и зове я:

«Къде си, Оксано?»

И тъгува... А от дола

някой се промъква

във казашки дрехи.

«Кой си?» Замръзна човекът.

«Кой си?» — пита го Галайда